Пътищата на Христос

Отчасти свързаното с това видяно "идване на Христос" и съвременния "Апокалипсис" като глобални събития сочат към нещо по-обстойно и пълно отколкото към смятаното от човека "превъплъщение".

Точно по времето,

- когато феноменът Исус Христос се ангажира от много различни теологии и догми, от езиковедски, исторически-критични, археологични и палеологични, религиозно-социологични и дълбоко психологични, природонаучни, политически и др. начини на разглеждане,

- когато както и по времето на ранното християнство едновременно със старата материалистична е възникнала и една разнообразна спиритуална сцена, и двата водещи към християнството прехода показаха също определени разграничения,

- когато настъпват и най-объркващите явления, като напр. различни мними въплътени Христоси в настоящето, и когато често се случва нещо проблематично и дори негативно от името на Христос, може да представлява интерес изследването на това, какъв би могъл да бъде специалният принос на Христос в това сложно обкръжение.

Самият текст говори сам за себе си чрез своето съдържание.

Такива изложения не са насочени към една от гледните точки за Исус* като човешки идол, но те намекват за неговата по-дълбока връзка с Бог и хода на сътворението. Може би начинът на тази връзка е бил смятан по-различно, но да се отхвърля още от самото начало като неразбираема и неавтентична, е недопустим похват. Това може да се открие в Евангелието на Йоан 1, Йоан 5; Йоан 6,69; Йоан 7 ..., в Матей 16, 16, в писмото от Ефес и Колоса, и др.; бе живо и по времето на древните църковници, при мистици като Якоб Бьоме, при Рудолф Щайнер (Хелзингфорс 1912) и става отново актуално в "Езотеричните учения" на християнския мъдрец "Даскалос", както и в книгите на американския теолог Матьо Фокс "Голямата благословия" и "Видението на космическия Христос", и др. (...)

В католическата църква и в части от евангелската църква бе направен опит чрез теоретични религиозни изречения да се консервира намалялата близост на нивото на едно обикновено предание. Други части от евангелските църкви, които разпознаха по-силно социалното дело на Исус, смятаха, че трябва да се премахнат божествените черти на Исус. В ученията от индуски произход понятието "Аватаре" се сравнява в различни степени с това. Под това се разбират хора, които не са на земята за своя собствен напредък, а доброволно, за да допринесат за напредъка на един народ или на човечеството; като капка от "божественото съвършенство". Разликата между тези сменящи се "аватари" се загубва често в такива разбирания, докато еврейското и християнското разбиране набляга на "Бога на историята", на аспекта на по-нататъшното развитие и особената свързана с това роля на "Месията".

Трябва да се обърне внимание и на това, че Коранът признава на много места Исус Христос като изпратеният от Господа пророк и като "словото" Божие, "сътворен като Адам". Тоест в един добре разбран Ислям той важи във всеки случай повече отколкото при онези модерни християнски теолози, които оставиха само социалния реформатор Исус. Само учението на - от християните по времето на Мухаммед много земно разбрано - Божието послание на Исус в рамките на по-късната троичност не е било възприето в Корана. Едва ли е имало християни, които биха могли да обяснят автентично това, което се е имало предвид, така че да го разберат и хора с други възгледи. (Виж допълнителната страница "Исус и Ислямът").

Тук трябва само да запомним, че този слой от загадката Христос произхожда не от някакво спекулативно мислене, а от пророчески пределни изживявания, това може ясно да се види напр. при Якоб Бьоме, който е имал и рядката способност да преработва изживяното в понятия. Всички изживявания от спиритуален вид се нуждаят от (само)критична преработка, но да се прави преценка на техните резултати, без да се признае съществуването на такова ниво на възприятията, не води към нищо тъй като това е метод, несъответстващ на нещата.
Едновременно с това е възможно хората с ясно видима мистична респ. спиритуална мисия да не бъдат наистина разбрани, ако те се оценяват само от историческо-критическа гледна точка във връзка с външната им социализация вместо да се включи и тяхното самостоятелно вътрешно, спиритуално развитие.

*) Има достатъчно доказателства за това, че в историята Исус действително е съществувал като човек. Историците от 1 век като Йозефус и Такитус потвърждават действителното му явяване. В библейските Евангелия на много места от повечето събития са посочени времето и мястото. Напр. посочват се различни владетели и сановници (напр. Лука 3:1, 2, 23), с помощта на които може да се идентифицира годината, в която Исус е започнал пророческата си дейност. Същите могат да се намерят и в историографията. Това означава че библейските предания нямат само характера на чисто митологични разкази. Несъдържащите се в Библията „апокрифи", тоест допълнителните християнски Евангелия, между другото текстовете от първите векове не отдават особено значение на едно точно представяне, а на определени интерпретации на отделни случки от съответните автори.

Медитация с Евангелията е описана във въведението при "Методически указания". Този текст бе използван особено за това да се настроим към Христос както един фино настроен приемник, вместо да влизаме с някакви си сили в контакт, които са само уж християнски.

Последователно в Евангелията ние стигаме до повече човешки събития. Раждането на Исус е традиционно свързано с Коледния празник - макар и този празник да не представлява навсякъде нещо от това Лука 1, 26 и сл.;Матей 1, 18 сл. Би трябвало да се попита, защо с оглед на централното значение на по-късните "Три години на учение" на Исус днес теолозите изразходват толкова усилия, за да оспорват девственото раждане на Исус. Докато далечния от земния живот ранен гностицизъм смяташе, че има нужда от представата Исус да е притежавал "мнимо тяло", в други течения все пак съществува единодушие, че Исус е трябвало да мине през всички степени на жизнената форма човек като едновременно с това е проявявал образно определени мащаби. Но тази дискусия би имала нужда от повече откровеност - ако действително мотивът е търсене на истината. Във време, в което се откриват нови аспекти по отношение на трансформацията на сексуалността и любовта, отчасти филтрувани от източни практики и напомнящи на древни култови обичаи, не би трябвало да се смята за преувеличено да се приеме нещо истинско в самото предание. Будистите – приписващи на Буда също необикновени обстоятелства на раждане – не биха имали абсолютно никакви проблеми с предположението за "девствено раждане" на Исус, но не разбира се с девственост в предимно душевен смисъл, както твърди напр. Щайнер. В Корана се говори за Исус като изпратения от Бога, който Бог е сътворил в Майка Мария „като Адам“ - както в библията се говори за ангела, който оповестява девственото раждане на Исус.

Напълно е възможно да се окаже така, че основният признак на Исус, не пасващ в нито една от утвърдените мисловни схеми, се загатва още тук. Специфичните му свойства ще разпознаем в по-нататъшния му живот. Ние ще се срещнем тук и със значението на възможността да "се родим отново"*) в живота с Христос.

От самото начало животът и дейността на Исус се развиват във връзка с хода на историята. Това проличава още при преброяването на населението, постановено от кайзера на Римската империя, което е накарало родителите на Исус да се отправят към Ветлеем, място с пророческо значение, където е и бил роден Исус. Това е взето под внимание в теологическата литература, когато се разглежда световното значение на Исус.

Дори и за тези, които не търсят точно в тази насока особено в по-ранни и спокойни времена Коледният празник е имал важно значение. Празниците на "църковната година", в този случай на предколедното време, е настройвало всички общо към едно пластично приемане на раждането на Христос, така както и постите са подготвяли духовно за Велик ден. Така бе възможно с течение на годините да се научи нещо - макар и не напълно разбрано, което в днешно, по скоро отвличащо вниманието време би могло да се изживее само чрез интензивна медитация респ. по-продължителни фази на молитва.

Коледа е в разширен смисъл празник на любовта, за спомен на това, че Исус е бил дарен на човечеството. Но това не променя дълбокия смисъл, тъй като всички стъпки в живота на Исус могат да бъдат разбрани. Сравни също така главата "И словото стана плът" в основния текст.

Преродените християни по смисъла на днешните свободни църкви между другото.
- въпреки всичко трябва да подкрепят ежедневно вярата си, и да станат така по-съвършени.
- При тях предстои те да възобновят отново всичките си молитви; по-голямата част от тях ще трябва да променят много неща.
- Така както в следващата фаза „всичко се подновява" (Откровение 21,5), така и днес предстои да се размишлява вече по нов начин за всичко.

И на това се приписва отчасти прекалено голямо значение, но този път в някои модерни спиритуални произведения. Библията съобщава само хвалебствията на мъдрия Симеон и учудването на учените към дванадесетгодишния - Лука 2, 29 - 51. Най-автентичното от небиблейските "Детски евангелия", известното само на фрагменти и нови разкази (последните, издадени от издателство "Лорбер", на немски език) „Евангелие на Яков", съдържа все пак съобразни случки и срещи. Но в тях не се среща това, че - според една модерна теза - Исус е научил всичко от есейците или от отчасти от сродната с тях общност на Кумран, според друга теза - в египетските респ. гръцките храмове, според трета в Индия и др. Наистина би било полезно да задействаме креативната си фантазия въз основа на някои допирни точки, ако това не би довело до нови прибързани догми. Така би се създало слабо очертание на Исус, който не се е сблъсквал интензивно само с едно или друго, а с всички съществени течения на тогавашното време и при това е проявил съответно онова, което той е трябвало да прояви от същността си, и което не е нужно да е идентично с онова, за което другите са смятали, че трябва да се научи. Това е основно изживяване, което може да се разбере напълно и е познато на някои. То разкъсва едностранните психологически представи за "оформяне" и поведение. То е типично за ярко изразени индивиди и мистици. И може да се прояви смътно още в най-ранното детство. ...

Това се проявява действително като нов исторически елемент спрямо старите, позоваващи се на строга секретност традиции на мистериите. По странен начин подобно нещо се прояви напр. и в новите течения на будизма Махаяна, в който изведнъж силно започна да се подчертава съчувствието с всички същества. Но едва в наше време възможността за достъп към всички спиритуални дълбочини е станала очевидна за всички. Никой не може да твърди, той/тя не е чул/а никога за това. Но тъй като днешната панаирджийска езотерика е още много повърхностна, може да се приеме, че тази тенденция все още не приложена напълно. Ясно е, че напр. практиката за поддържане на тайна от ватиканската библиотека напомня нещо "предхристиянско".°°

Тук трябва да бъде споменато и тълкуването на Щайнер относно различните данни за произхода на двете "момчета Исус" при Матей и Лука. Тъй като там никога не е било оспорено, че божествената природа на Христос се е манифестирала само в един човек, ни развеселява как тук интелектът на антропософите и на теолозите се подхлъзва в "главен спор 1 или 2". При това става въпрос за нещо друго, и по-точно за въпроса относно придружаването на Христос и неговото обкръжение от силите на мъдреците, произхождащи от различни култури в процеса на съзряването му в човек. (...) . Тъй като духовните научни предмети могат да бъдат по-многостранни отколкото представянето им в конкретни земни представи, то конкретните данни в литературата не винаги са съвсем точни като такива общи аспекти.°°

Първоначалната форма на кръщене с вода не е някакъв символичен акт и не представлява изявление за встъпване към някоя религиозна общност. Потапянето от опитния в това, тук от Йоан Кръстител, е водило почти до удавяне, тоест това е представлявало реално изживяване до краен предел. То е приличало на античното "освещаване" респ "изпробване при освещаване", само че тук възможните физически изживявания не служат на някаква самоцел или не са метод за преодоляване на страха от смъртта, а кръщенето е потвърждавало призива към "покаяние", по-точно преведено към "прелом", а именно към волята на Бога на сътворението, чието "небесно царство" се е "приближило", - Матей 3, Йоан 1.

Когато Исус моли да му се направи кръщене, Йоан не се е чувствал в състояние да му помогне занапред, той се съгласява, но не може да контролира самото събитие, а може само да наблюдава, как в Исус се извършва по-голяма промяна, отколкото той е в състояние да предизвика. Ако той е имал възможност да предвещае по-висш вид кръщене през огъня на духа, чрез този, който ще дойде след него, то той вижда сега как "Духът Божий" се спуска над Исус. Християнски езотерици виждат в това истинското "раждане на Христос в Исус", това не изисква обаче намиращата се понякога представа за Исус и Христос като същества, които преди никога не са имали нещо общо помежду си.

В общи линии само кръщенето, и особено "духовното кръщене" - понятието се използва по различен начин напр в свободните църкви - може да се смята като началото на едно "ново раждане" на човека - Йоан 3 Обичайното в християнските усилия понятие "възраждане" се избягва тук поради възможното объркване с понятието реинкарнация, това обаче не означава, че в Библията не се появява и въпросът за реинкарнация - напр. Матей 11,14 може да се разгледа по-подробно във връзка с това.

Вместо да се стремим да решим теологично-теоретичния спор за характера на кръщенето, нашият интерес би могъл да се насочи към това, какво означава всъщност за човека едно такова "ново раждане". Той е в състояние да започне изцяло наново своя живот от едно намиращо се дълбоко в него ниво на неговата същност, да чувства, да изяснява от един слой на същността си, която се е обърнала към Бог. Бог може да "добие форма" в човека, да направи човека така по-ясно като негово "точно копие", или, както се изразяват мистиците, "Христосовата искра" в сърцето се изпълва с живот и започва да расте в човека. Обгърнатият медитативно с това човек може да види това и в снимката на едно дете, което се развива реално или на дете с майка като снимка на душата. За разлика от създадената при упражненията бегла вътрешна картина тук проличава едно непрекъснато развитие, което отразява вътрешното развитие в човека, което не може да се предизвика своеволно в човека. Това вътрешно дете може по-късно "да порасне" и по-късно ще присъства постоянно съзнателно у нас.

"Вътрешният" начин на изживяване не е смятан между другото за заместител на молитвата към "външния" Бог. "Останете в мен и аз съм във вас" - Йоан 15

Да се продължи кръщенето във вода дори и след като Исус започна дейността си като учител, или дори след "Духовното кръщене" на събитието по Петдесетница, не е било наложителна необходимост. Дори и при самия Исус то е станала външен израз на съзрялата в него фаза на ново развитие. Ако самото движение на кръстителите поучаваше до този момент "покайте се и оставете да ви кръстят", учениците на Исус учеха след обединяването им с това движение "вярвайте" тоест отворете се за силата на вярата "и оставете да ви кръстят". Това е било между другото признание към привържениците на Кръстителя. Но във всеки случай се е започнало от положителното. И двамата са кръщавали възрастни хора, които са могли да се решат съзнателно на това. Което обаче не трябва да изключва и факта, че би могло да има и един вид благословия за новородените като "право на родения" от 2000 години насам, но е било по-целесъобразно това да се различава от истинското кръщене и от въпроса за принадлежност към определена църква. Така от само себе си биха се разрешили много спорове по този въпрос.

(...)

Либералните теолози тълкуват кръщенето на Исус като призвание. За разлика от това в традиционната теология се тематизира и календарното и пророческото вместване в световната история (напр. Лука 3:1-4 както и отношението към Исая 40:3-5 ): в пророчеството става въпрос за спасителното дело на Бог.

В началото на своето дело като Христос, респ. Месия - по еврейски ""Миропомазаният"*) - той е сам. Към това се числят кръщаването и 40 дена в пустинята - напр. Марко 1,12-13 - с изкушенията. След това се извършва призванието на учениците.

Църквите, дори и онези, които говорят често за "вътрешен живот" - поставят това напр. като мнима противоположност на външната мирна демонстрация - едва ли се стараят да покажат на човека действително възможния за практикуване път към "вътрешния мир и покой". В богослуженията на повече от 30 различни църкви никъде не можа да се намери достатъчно този елемент на тишината, на тихия вътрешен поглед в себе си, на тихото изчакване след молитвата. Пеене, проповед, молитви, пеене, по възможност и едновременно с това събиране на парични дарения почти без никаква пауза - това е почти копие на суматохата в днешното общество, чрез която хората се отклоняват съзнателно или несъзнателно от неизследвания си вътрешен свят. Едва в последно време с оглед на търсенето на много хора на - независимо каквито и да са - изживявания се забелязва малък напредък в тази насока, напр. поне за някои се организират малко по-различни семинари в края на седмицата или нещо подобно или пък те се ориентират към библейски кръжоци или домашни сбирки. Но дори и там липсва прякото ръководство. Разбира се някои осъзнават, че по-голямата близост до Бог има нужда и от "тихо кътче", а други, че общественото им значение и стойности като самокритичност, толерантност респ. миротворност предпоставят също като изходна точка поне от време на време изолирането от външната активност. Разбира се едва ли би било достатъчно, когато това става само понякога по време на богослужението, но това би могло да бъде подтик да го разпознаем всъщност като непрекъсната, потисната нужда.

Мистикът Якоб Лорбер писа за съвета на Христос към човека по отношение на "краткия път към възраждането", което днес - за да няма недоразумения - може да се окачестви като ново раждане по начина описан в предната глава. Виж също и "За вътрешното слово, гласът на тишината" от издателство Лорбер (на немски език):

Йогите напр. знаят, че хората смятат, че "нямат време". Според своите предписания те имат навика да намалят от няколко часа до половин час или до 11 минути, тоест така, че никой да не може да каже, че няма време за това. Дори и най-краткото време, прекарано в тишина, при което другите мисли, чувства и усещания не се потискат, но само се наблюдават, без да се реагира на тях, има своето въздействие, особено когато то е насочено към Господ. И въпреки това то не замества продължителната тишина. В Източната църква - например в планината Атос - за да се подкрепи концентрацията се използва "Kyrie (вдишване) eleison (издишване) тоест Господи смили се", сравни напр. Крайхауф: Като поклонник в планината Атос (на немски език).

Голямо предизвикателство е също така, напр. да се мълчи по време на строгия, продължаващ около 6 часа дзен-зешин - един вид дзен медитация, практикувана в седнало положение, която се е разпространила и в някои християнски манастири. както и извън часовете за медитация, при ядене с другите. По принцип след около три дена много от неопитните едва издържат, за да въздъхнат на четвъртия ден - подобно на постите - и да разберат ползата от това, което винаги трудно може да се опише с думи.

Тишината създава откровеност. Отношението към Бог предпазва тази откровеност. След медитацията е целесъобразно да се настроим отново към последващите условия, където е понякога по-добре да не сме толкова открити.

Важно би било във всеки случай да пренесем в света нещо от тази тишина, за да се да научим да запазим все по-силно сравнителната яснота на съзнанието. За всеки един от нас това би означавало на първо място, при определени периоди от време по наше чувство, респ. след сложни събития или просто винаги, когато ни е възможно да внесем един момент на успокояваща, концентрираща тишина, тоест да почувстваме смисъла, без да продължим да мислим; да успокоим чувствата си (и да отбележим това, което ще проучим по-нататък) и отделните части от тялото се отпускат един след друг, но разбира се запазвайки съзнанието си като цялостен човек, не в смисъла на вживяване в отделни чувства.

За срещи, работа, съвещания и др. това би означавало да не нареждаме една след друга темите, което е изключително изморително, а да правим помежду им кратки паузи, които от своя страна не трябва да се използват само за разговори и др., а на първо място, за да размислим просто върху дискутираното досега, доколкото това е уместно и възможно и да преработим всичко това и във всеки случай да се настроим на друга тема. Подобно при храненето е целесъобразно да поемем напълно съзнателно отделните ястия. По този начин могат да се намерят много връзки между диетичните аспекти и душевната респ. духовна "храна".

Процесът, който може да се нарече "успокояване-от-случилото-се" и който ни дава сила за настоящето и бъдещето, не е просто безсмислено отстраняване на проблемите. Той създава изходната точка, от която изобщо става полезно и възможно преосмислянето на всичко останало. Дори и при други работи не се губи време, а напротив се пести време, защото всичко се извършва по-лесно и по-бързо. Много дори и спиритуално настроени хора не забелязват, какво пропускат без този вътрешен покой.

Дори и в по-малък мащаб в живота и по вътрешни пътища се разкриват негативни сили, които - както и всички сили - могат да се почувстват и като нещо оформящо. На първо място тук могат да се посочат останали, станали самостоятелни традиции в самия човек, без да се включи сърцето и от тук без Бог. Към тази самостоятелност първо на мисленето и след това на волята се отнася "яденето на плода от градината на познанието".

От една страна това са затвърдени, обвързани към материални принуди свойства. Утвърдили се дълбоко в подсъзнанието, на тях може да им се противопостави нещо, те могат да се разпознаят и по същността им, но дълбоко в нас те най-накрая се преодоляват. Съзнателното да можеш да се откажеш и да можеш да имаш вместо да трябва да имаш и креативното, етично общуване с това е тренировка за преодоляване на тези сили.

Обратните желания водят напротив към бягство и към безразлично подигравателно отмятане на материални проблеми, при определени обстоятелства и в спиритуални области. Понякога се пропуска, че това представлява само обратната страна на същия "негативен" медал свързан с другата страна по "принципа на махалото" Тази втора област е днес по-открита, тоест тя може по-лесно да се пречисти. Средство за такъв обрат може да бъде съчувствието, освободено даване на любов.

Друго свойство, което може да се намери във връзка с двете би било свързано с жаждата за власт. Да се преобрази тази илюзия, изисква смелост до безусловна истинност и обосноваваща се върху това толерантност и свободна солидарност в общуването с другите.

По принцип във всички подобни области липсва силна и въпреки това алтруистична индивидуалност на лицето, която би могла да запълни тези области на мястото на водещите към негативното тенденции.

В Матей 4 Исус е изложен на тези разсейващи импулси, тук наречени "сатан" респ "дявол". Той не посочва просто тяхната противоположност, а той се обръща към нещо по-висше, което се намира отвъд на онова насам-натам на негативните сили: към "Божието слово", към "Господ Бога" и към "Господ Бога, на който трябва да се молим сами и да му служим сами". Христос се намира извън дуалността на мрака и (мнимата) светлината, и я преодолява чрез своя трети, висшестоящ път, както това може да се види и по много други събития.

Р. Щайнер описа двете главни негативни сили като отделни мъдрости, как те могат да се изживеят в света на духовното представяне. Както бе споменато, целесъобразно е да се съблюдават двата начина на действие, но и извън света на духовното показване не е съвсем справедливо, когато антропософите отричат онези християнски познания от едно единствено негативно същество, което съдържа и двете страни. Тенденциите се появяват често толкова смесено, че в края на краищата те могат да се сметнат като тенденции "против Бога" - на които са противопоставени от своя страна не много богове, а Бог Христос, с всичко, което действа в неговия смисъл.

Има обаче и други спиритуални насоки, които в това отношение си затварят очите и смятат всичко, което се стреми към спиритуално издигане, за божествено.

В края на краищата модерни евангелски теологии, почти като някои други спиритуални усилия, се правят, че не виждат абсолютно нищо и отхвърлят представите за негативни същества като се обосновават, че те се явявали само на много малко места в Библията. Те обаче пропускат, че тук не става въпрос за представи, а за сериозни изживявания, които не са се случвали само в Средновековието.
Някои по-малки християнски групировки предполагаха поради понятието "князът на света" напр. Йоан 14:30, че той "принадлежи" към този свят и че хората могат само да избягат от него, въпреки че в действителност Новият завет назовава само неговата привлекателна и завладяваща роля. Йоан 12:31: "Сега е съд на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън.“

Без страх и други негативни чувства негативните сили нямат пряка мощ; в такъв смисъл може да представлява и един вид защитен механизъм, да "не се рисува всичко в черни краски" - дори и спрямо разпространяването на страх от църквата. Днес духовните възприятия показват, че мнимото "увеличаване" на негативните кръговрати представляват в края на краищата разровени, отдавна налични, но останали скрити потенциали. Истинските положителните качества могат да се увеличат действително, макар че те се изправят срещу един първообраз, който също вече съществува.

Но такива лични "болни точки" представляват едновременно с това резонираща повърхност за сходни външни сили. Следи от това могат да се намерят едновременно във всички общества. При определени ситуации на Запад, където парите и егоизма представляват най-висшите стойности, особено в старата едностранна форма без социални осигуровки; в едностранчивостта на национализма и националсоциализма - специално в случая на високомерие и безразличие към останалия свят - и в разрушаващи "религиозни" дейности, както и в екстремното на социализма - например неговото брутално приравняване. Но това не означава общо за всичко и всички проклятие в тези общества.

Исус не учи толкова прякото "противопоставяне срещу злото", той не настоява и на необходимостта на злото за установяване на някакво равновесие (както смятат някои източни учения), както и на необходимостта от него, за да изпъкне божията доброта като негова противоположност. Дори и прякото - а често необходимо - преосмисляне на "негативното" не е нужно за всички. Поне за някои може да е ефикасен и пътят, както го препоръчва "Християнската наука" на Мери Бейкър-Еди. Това обаче не доказва, че няма възпротивяващи се сили, а че те могат да бъдат косвено променени по този начин. При Христос също няма вечно проклятие, всички деструктивни сили могат в края на краищата да се променят, до онова време в последната глава на Йоановото Откровение, когато се предсказва, че тъмнината няма да я има повече (виж съответната глава).

От тук до кръста се проявява временна творческа връзка на изживяванията между Исус и Мария. Тя действа вдъхновяващо, изживява най-съществените точки на неговия живот и преминава също през духовната промяна.

Ако в съвременната епоха понятието "невяста на Христос" за сестрите от ордените се тълкува само външно, то първоначално то се позовавало на реален вид изживяване.

Само този, което поеме такъв преобразяващ път, би могъл да поеме "сам" този път без да има, какво да потиска. Но дори и за него/нея това не трябва да бъде само един път; връзката към другия пол би била напълно възможно по своя собствена вътрешна роля, дори още по-съвършено възможна.

Точно във връзка с това се интегрират в личността и онези духовни части, които сме получили от баща си и майка си.

Бог като най-голямата тайна на света едва ли може да се разкрие чрез ограничаването върху една единствена наука, изживяване или един единствен феномен, които в най-добрия случай разкриват само отделни аспекти, това става само чрез опита да се признаят и погледнат като цяло различните импулси. Досега това се е извършило в много ограничена степен. Ако споменатият алхимичен процес, а и с това общото ползване на лявото и дясното полукълбо (което днес е обект на търсене с много методи) се прекрачи от християните по техен начин с резултат на "креативно обичащо познание", то битките между теологиите ще се превърнат скоро в минало. И тогава би било възможно специализирането върху отделни аспекти, но те ще бъдат признати като такива и не биха претендирали за изключителна валидност. Така допълнението между хората би било справедливо.

Развитието на църковните известия за сексуалността както и на противоположните позиции в църквата и извън нея създават впечатлението, че хората се затрудняват изключително много изобщо да разберат, какво означава човешкия, а дори и "християнския" начин на общуване. Външните морални забрани от шестдесетте години са загубили голяма често от своето въздействие; църквите не са и били в състояние да намерят наличната етична смислена основа в традициите, за която биха могли да се довършат мислите по отношение на днешното общество. Възникналата като противоположна реакция на потиснатата сексуалност "сексуална революция" доведе до другата екстремна противоположност на нова идеология с желанието за сексуална изява - пилеене на животворна енергия - и пренебрегване на заложения копнеж за духовно-душевни връзки, които са в състояние да поемат определена отговорност: непрекъснати разриви до неработоспособност. За това и най-късно през осемдесетте години от това остана пълната резигнация, и тук едва бе възможно да се запази отчасти някакъв смислен основен мотив за по-нататъшното обществено развитие отвъд екстремното. Това би могла да се дължи на аспекта за преодоляване на "мисленето да се притежава" От тези векове на дългото борене на човека може да се изолира факта, че и двете, и отговорността и свободата не могат да бъдат осъществени точно и по отношение на връзките между мъжете и жените без да се направи опит за цялостно развитие на човека, или дори те да се свържат хармонично един с друг. Отделни партньорства напр, при които явно или действително това е успяло, сочат, че е възможно да се намерят някакви идеи и импулси за това.

Във всеки случай Христос се обръща към човека в неговата същност и възможност за цялост, за усъвършенстване, което само по себе си създава основата за действителната свобода. Той не настоява на по-нататъшното разпадане на и без това силно разпадналите се частични области от човека, тоест и на възторженото наслаждаване на всичко, а повече нейната нова интеграция около "мъдростта на сърцето".

Той не е представител на "принуди", на външните форми и тяхното надценяване или дори и пък представител на злоупотребата с понятия като отговорност, вярност и честност за прикриване на завист, ревност и алчност; за него е важен духът, който лежи в основата на всяко действие. Дори и в брака за него не означава автоматично всичко да е идеално, което извън него се смята за неизгодно.

В това отношение би трябвало да става ясно, че напр. и съществуващите понякога тези, които приравняват просто сексуалността и любовта или които се опитват да поставят на едно ниво любовта към самия себе си със самоудовлетворението и фантазиите, се намират изключително далече от намерението на Христос. Това което се изобразява повече като вътрешно изолиране на отделни сили и поставя образи между хората и реалните други хора, е една от многото несъвършенства на човека, от която може да се научи нещо, които обаче не могат да бъдат никога цел.

Много от спиритуалните традиции учат вместо потискане и вместо непрекъснато наслаждаване една трансформация на сексуалността, която може да бъде нещо повече от "сублимирането" на Фройд. (...). По-древните източни насоки са имали между другото недостатъка, че те започват точно тук със сексуалността вместо да погледнат през цялото време на целия човек - което в наши дни би могло да спести техники; респ. вместо, както поне днес би било подходящо, да се започне "отгоре", тоест да се започне със запознаването на духовното и душевното ниво. Правилен остава аспектът на източните насоки, че спокойното - не насочено към мъжки или женски оргазми съвместителство може да постепенно да доведе до постигането на съзвучие с цялото същество. И в християнството е имало наченки на тази насока, които днес са изчезнали и трябва да бъдат създадени изцяло отново, подобни знания показват някои наследства на минезенгерите и трубадурите.

Тъй като при сексуалността могат да се извършат подсъзнателни усложнение, като лавиране в опасна ситуация в различните религии тя се свързва с партньорството, с което в последствие може да се борави заедно. Този, който иска да запази този опит в един строг смисъл на брака, може да направи това, ако при предишните приятелства и двамата предварително напълно съзнателно успеят да изяснят, какво искат и какво не искат и се подкрепят взаимно в това.°

Това древно начало, което важи за Исус, до негативното характеризиране на похотливия поглед към напр. партньорката на друг, не би трябвало да изключи непосредствено въодушевената среща на двама чужди човека - която се среща по-често отколкото се смята и не винаги се разбира правилно от засегнатите лица. "Когато двама или трима се събират от мое име, а съм сред тях" (или в друг също правилен превод "в тях"). Това не изисква специално някакво църковно събиране, някаква специална подготовка, а може да стане навсякъде, където "Духът на Христос" събира двама човека по какъвто и да било възможен повод. Да се подхване всичко това от там, където става въпрос за мъж и жена и когато и двамата намират определена симпатия помежду си и при това да се запази напълно ясно съзнание, което е всъщност изходната точка, е може би трудно, но е световна необходимост. При това тук не трябва да става въпрос нито за някаква връзка, нито за нещо сексуално, а те трябва сами да разберат, за какво става въпрос.

Една по-добра предпоставка за подходяща връзка между хората е природосъобразното изследване на собствената индивидуалност включително и на "аурата" респ. на излъчването. Дори и като двойка те си остават отделни индивиди, пълното сливане на двамата в една двойка не е било никога цел на Христос.°

*) Човечеството е сложна мрежа, което ще стане по-ясно в следващите глави.

В Йоан 2, 13-25 след сватбата в Кана се описва "прочистването на храма". Исус изгонва със съответното усърдие търговците и сарафите от храма. Тук той иска да постави явен знак срещу лицемерието на света, което окачествява храма като Божий дом, а нямо нищо друго в мислите си освен да се пазари по най-прост начин в него. Особено, когато положението е такова, че той не може да очаква нищо от градските и духовните служители, той като единствен, който се чувства още отговорен в "дома на моя Отец", се заема сам с това; един вид социална съпротива, без да засяга хората. "Да се подчиняваш на Бог повече отколкото на хората", не е в никакъв случай раболепно отношение. И там, където той казва: "Дайте на Кесаря кесаровото, а божието Богу" също не е раболепно държание, както често се правят опити да се смята, а повече стремеж да спести на учениците ненужни разногласия с чуждите обществени сили. Религията и политиката имат свои собствени закони. Да служиш на хората около себе си и "да искаш най-доброто за града" не е раболепно.

В това отношение може да възникне въпросът за общуването на човека с емоционалните чувства. Тъй като не всеки/всяка поддържа емоции на такова ниво като Исус, който е живял непрекъснато в "положително потрепване пред Бог" и съчувствие с хората около себе си и чието усърдие се е дължало на съзнателно добронамерение. При нормалните хора почти всички емоции са първо смесени с проблематични подсъзнателни механизми за дразнене и реагиране – които от биографична гледна точка са различни и се проявяват по различно силен начин, но в основната си структура си приличат много. Дори и без да се задоволяваме с тълкуванията на другите и да улавяме все повече подобни механизми от собствените ни реакции и да ги погледнем и в края на краищата да се справим с тях респ. да ги дадем на Бог, е дълъг учебен процес.

Там където става въпрос за премахване на последствията от тежки преживявания през деня, би могла да помогне и подкрепения от Р. Щайнер метод: преглед на целия ден като при това се започва с всичко от вечерта и се проследява обратно до сутринта. След това става много по-лесно да се върнем обратно в действителността.

Също така е възможно да си направим един вид "огледало на душата" с качествата, които желаем да подобрим и към които се стремим и да го поглеждаме непрекъснато, това е една изпитана практика от мистичната сфера.

В това отношение има европейски школи, които могат да включат под друго име елементи като известните в йога центрове на нервите и съзнанието - хакри (антропософия, универсален живот и др.) Такива опити не са автоматично "нехристиянски", както това бе предполагано от страна на църквата, а тези центрове в човека бяха познати и на християнските теософи на Средновековието.(Йохан Георг Гихтел), и между другото могат да се разпознаят като реалните налични енергийни структури във всеки човек, така както и познаването на особено в Китай известните точки за акупунктура не са автоматично "таоистки" - тъй като те отдавна могат вече да бъдат доказани с измервателни уреди и от известно време и по хистологичен начин в тъканта на човека.

За по-подробна информация виж също и допълнителната страница "Основи на етичните стойности".

**) „Пламът" в този смисъл трябва да се различава от „Усърдието без осъзнаване" (Римляни 10,1-3).

Въпрос:
Мога ли да преосмисля по-съзнателно моите емоции?

Много е писано за обрата на стойностите в старото (и днешното общество) чрез спасителната проповед. Сравни Матей 5 - 7,29. Някои я приветстват във връзка с обществените дейности. Други омаловажават това като "етика на убежденията" и предпочитат наречената от тях "етика на отговорността" с наказателни заплахи от Стария Завет, войска и др. Други пък се опитват да живеят според това. Извън християнската сфера спасителната проповед се цени (напр. от Ганди).

"Тези, които носят страданието със себе си" не трябва да носят само собствената си съдба - и да преосмислят така своята част от състоянието на цялото, вместо лекомислено да пренебрегват всичко - Някои носят и тежко бреме със себе си, което засяга всички техни връзки с лицата, с които живеят, и в края на краищата съдбата на народите и човечеството. Вместо държавници днес това са често основни, базисни движения, и кой им дава необходимото съчувствие, кой се моли за тях, вместо да го прави само силните, известните и икономически силните?

"Кротките" са най-явно доброволно кротките и благите (тоест не само страхливи). Те "ще притежават земното царство" и под тяхно ръководство то може да се запази и да се развие.

"Тези, които са гладни и жадни за справедливост": - не завист, а честно търсене на справедливостта за себе си и за другите отваря човека "нагоре", получават рано или късно отговор, макар и не винаги това, което са си представяли. "Милосърдните" носят съвсем явно доброволно своите събратя и създания нагоре и често също се носят от Бог.

"Тези, които са с чисто сърце" и които са разпознали и са премахнали духовните си очила респ. предразсъдъци, ще погледнат Бог. Това е по-обхватното значение на думата "Не съдете".

"Миролюбивите", тоест създаващи мира, по смисъла на миротворието на Франц от Асиси, остават също така другите да видят, че тук действа по-друга от онези сили, които иначе определят живота. Те се "наричат синовете (и дъщерите) на Бога".

"Преследваните заради справедливостта (/почтеността)" и "заради мене", тоест клеветени и преследвани заради Исус, също се благославят, и така е било многократно вътрешното им състояние, докато външния вид на тяхната същност е страдала. Това не означава, че страданието би било самостоятелна цел.

Тяхната роля като "сол на земята" и "светлина на земята" трябва да изпълняват засегнатите от това. Точно в тази глава Исус се позовава на "законите" и пророците на Стария съюз. Той се захваща многократно с това, което е било правилно преди неговото време, прави го полезно по свой си начин за едно ново време, където не самите закони, а техният източник би могъл да изпъкне на преден фон и където всеки човек може да създаде отново вътрешните си житейски принципи.

Който "се стреми към божието царство", на него ще се "падне" всичко останало. И тук е видно , че нивото на мислене на разума не трябва да се разруши, но трябва да се отвори, за да може да се приеме и това, което произлиза от онази висша спиритуална логика. Но тук не става въпрос за това, че земните принуди трябва просто да се напуснат в полза на наслаждаването в отделни спиритуални състояния на съзнанието. По-висшите разбирания трябва да бъдат конфронтирани със земното съзнание и живота, докато светът се преобрази. Яснотата се запазва или възниква едва, когато по отношение на определени въпроси човек се намира на скалата от незнанието през спекулацията, предположението, теорията, убеждението до знанието, а това е важна основа за развитие. Това представлява разлика напр. в сравнение с онзи чист стремеж към блаженство, както това може да се намери в някои стари спиритуални насоки.°

Този вид по-висше мислене в спасителната проповед (виж следващата глава) е насочен и според съдържанието си на първо място към хората, които не искат да я използват само за въвеждане на нов ред на тяхната индивидуална духовна дейност. Самият път се ориентира на първо място към индивидуалния живот, където може да се търси партньор или "ближния" както това бе описано в главата "Кръщене" и "Тишината в пустинята". На това ниво се създават особено отношения между мъжа и жената и едновременно с това се протягат пипалата към допълнителни духовни взаимодействия между повече хора. Това бе описано в главите "Сватба в Кана" и ".... любов". Тук при спасителната проповед се залага на това духовно и етично ниво и се отваря едновременност това за обширната духовна насока, което би могло да образува една общност от връзките между хората. Образно това прилича на съотношението от звука до интервала до тризвучието до гамите - към целостта.°

В теологията бе анализирана връзката с твърденията в Стария завет: напр. Псалм 1 и Еремия 17:7 и сл. Според 4 Мойсей 12:3 във връзка с Матей 11:20 Исус е бил смятан за Новия Мойсей. Въз основа на пророчествата в Захария 9:9 и сл. "...и владението Му ще бъде от море до море" е споменато световно значение на оповестеното царство Божие. Едва ли може да се пренебрегне фактът, че в спасителната си молитва той многократно променя в нещо ново законите от Стария завет: "...но аз ви казвам...". Тоест той не говори като равините, тълкуващи писанията, а от съзнанието на божественото послание. Точно това пророческо и месийско качество бе оспорвано при онези, които произхождаха от Стария завет.

Много от делата на Исус, от разговора с Никодим - Йоан 3 - през спасителната проповед до лечението на сляпороденото и нахранването на 5000 на планината образуват в своята символиката външния израз на това, което се изразява вътрешно в "Преображението". Това преображение има сходство с източното понятие на великото просветление. Духът е просветлен. Във всеки случай при Исус, а също и при човека, който се намира в процес на разбиране на тези възможности, това се отнася към по-тясна връзка с Бог, който тук се разбира не като абсолютното изобщо, а като същество.

Но "преображението" все още не е. При него не се прибавят просто на всички хора някаква добавка от положителни програми към собствено объркано разнообразие от духовни "програми", така че в общи линии да се създаде излишък от положителни програми - напълно възможно упражнение. А тук всичко се изяснява чрез възможност да се погледне върху духовните корени, без изкривявания и заблуждаващо поставяне на акценти. Започва да се вижда един по-висш ред във всичко. Ако се наблюдава, как може и в тази насока да протече съзряването на човека, то се изобразява като задълбочаване на психологическите процеси на прочистването, както това беше споменато в главата „Светият плам". Всичко се осветява от един по-фундаментален слой на познанието. Познанията не са мислене, те могат да се появят със или без мислене, не могат да се насилят, а те освобождават. Тук не е нужно да се потисне светът на мислите, както се опитват някои и други пътища.

Самото мислене се освобождава от инстинктивни реакции и контролиращото аналитично и синтетично мислене става по-лесно инструмент на стоящото над това съзнание на разума. Диференцирането в мисленето напредва - без да стане по-различно ("хладко"). Тук се разбира напр. също, какво точно и при какви обстоятелства нещо е уместно.

При самия Христос може да се смята, че той не е трябвало да премахне всички онези помрачения, които делят нормалния човек от това ниво. Но и за него яснотата е ставала по-голяма. По-късно в така наречената съкровена и интимна молитва за онази яснота, която е имал при Бог преди Сътворението. (Йоан 17).

Някои теолози тълкуват преображението и вероизповеданието на Петър на фона на еврейския ден на изкуплението, честващ се едновременно с него респ. на последващия Сукот. (В деня на изкуплението жрецът произнася един единствен път в годината Божието име в най-святото място на храма.) Други смятат това като връзка за издигането на Мойсей в Синайската планина (2. Мойсей 24:16).

Според това "Чудотворните дела" на Христос не са били основната част от неговата дейност. Често той ги е правел само, за да помогне, след като е бил помолен за това, без да е имало събрани тълпи от хора, той дори е "заплашвал" хората да не разказват за това.

Ако теолозите/теоложките от школата на "демитологизиращата теология" на Бултман днес все още смятат, че те биха могли да пренебрегнат просто тези чудотворни дела респ да ги обяснят като символично описания, то в такъв случай трябва да им се удостовери, че трябва да се нагласят към механичния образ на света и човека през 19 век и че просто не са се запознали с по-новите научни течения. Тъй като тези нови насоки в квантовата физика, в биологията, в биофизиката, в природно медицинското и парапсихологично изследване, в астрофизиката и др. отдавна са стигнали до мнението, че поне могат да се намерят нагледни помощни средства, които премахват "невъобразимостта" на библейските събития. Това не трябва да представлява търсене на "Божието доказателство", за което отговарят други нива отколкото природонаучното.

Само това е правилно в тази теологична насока, че научното обективизиране не трябва да се смята като предпоставка за вярата.

Отдавна е минало времето на едностранчивостта на древното просвещение. Дори и за научните духове е станало възможно да вярват, без да станат шизофренични. Във времето, когато хората вярват без каквито и да са предразсъдъци на известни от парапсихологията факти, като способността на отделни хора да огъват лъжица от разстояние - въпреки прекалено много измама остава достатъчно невъобразимост - би било просто абсурдно да отречем такива способности на великия Исус Христос. Исус е вършил всичко това със съвсем друга мисъл отколкото удоволствието от огъването на лъжицата, но днес от различен опит е близко до ума да се смята, че Исус действително е могъл да преодолее всички природни сили - и че в точно в наше време е изключително важно да погледнем право в очите този феномен; за сегашния ни човешки образ, за цялостно респ. християнско лечение и др. Този спиритуален възглед на Исус не е противоположност към възприемането на "човешкия син" Исус, който е искал да даде външен пример на отделния човек и неговите социални отношения респ. на общността. Често приемането на такава мнима противоположност води до отричане на "чудотворните дела", тъй като тези хора смятат добронамерено да отблъснат неправилните тенденции, които отклоняват от човешкото и социално критично християнство. В действителност точно тези две неща, взети заедно, показват приблизителна картина на действителната радикалност на Исус и неговата тясна връзка с волята и от там със силата на Създателя.

Към "духовните дарби" като дарбата да лекува, "говоренето и обясняването на езиците, пророческите дарби виж 1 Кор. 12, 7-11; Деянията на Апостолите 2, 17-20; и главата "Петдесетница" в този труд.

До тук всички човешки слоеве на същността, с които са се мъчили хилядолетия наред древните мистични школи, са били разработени изцяло наново от Христос. Така "надсъзнателната" вътрешна същност на човека може да се появи в избиране на физическия живот, на душевното и на менталното. При това се развива способността от другата страна да се изясняват, да се интегрират и да се разширяват все по-дълбоки и по-стари слоеве на подсъзнанието.

Пътят в древно египетските мистерии е преминавал напр. от духовно-душевното надолу до силите на физическата воля за живот.

При възкресението на Лазар - Йоан 10,39-11* - се загатва нещо още по-дълбоко. Първоначално някои вероятно второстепенни подробности наподобяват очебийно на онова въпросно египетско познание. То съдържа и едно изживяване, при което човек е прекарал три дена в състояние, което модерните парапсихолози познават като „Out-Of-Body-Experience" тоест като изживяване извън собственото физическо тяло, като в сън, но напълно съзнателно. Тялото е лежало там привидно мъртво. След това човек е имал вътрешната убеденост, че би продължил да съществува като душевно-духовно същество след смъртта. "Йерофантът" е трябвало да внимава тестваното лице да се събуди най-късно след три дена в земното съзнание, в противен случай събуждането не е било възможно повече, след което е започвало разлагането на телесната материя. Точно това ни съобщава и Лазар, след четири дена "той се е вмирисал вече". По-дълбоко до физическата материя е трябвало да действа онази сила, която го е "повикала обратно". Чрез библейската случка се прокарва тенденцията да се демонстрира, че християнският дух може да се разпознае също и даже особено в материалното и във видимото, външно деяние; - тенденция, която можеше да се поеме едва в наши дни отново, след като мистиката на ранните хилядолетия напр. е прониквала първо през духовно-душевните слоеве.

Вероятно подобни изживявания, да се чувстваш извън физическото си тяло, би трябвало да са причина за ученията на всички религии за живота след смъртта, отколкото на философските спекулации, които не отговаряли особено на човешкото състояние на съзнанието през пред-, древната и античната история. Подходящо представяне може да се намери при Жан Гебсер "Произход и настояще". Той различава архаична, магическа и митична степен на съзнание пред тази степен на абстрактното мислене и на интегралното съзнание. Дали са били необходими разривите между тези две степени, е друг въпрос; във всеки случай днес е възможно тяхното преосмисляне. Р. Щайнер набляга също така на несравнимостта на по-древните видове съзнание. Само нотки от това могат да се намерят в различните възрастови степени на отделните подрастващи хора.

Сравнението с античните ритуали на освещаването не трябва между другото да означава, че възкресението на Лазар е било уговорено между всички участващи ритуално действие както и в Египет. В повечето случай Исус е отделил своите деяния в живота от култовите наредби от време - напр. събота, пространствен - напр. храма или зависещ от отделната ситуация вид. Едва от позицията на тази си свобода той е използвал все пак от време на време положително такива обстоятелства напр. празниците по време на Пасхата, храмът,... Днес той може да бъде идол в общуването с някои и други модни тенденции, напр. приемането на астрологични аспекти, "места, вдъхващи сила", обичаи. (Виж също книгите на Марко Погачник : "Пътища за земното лечение", "Земни системи и култът за Христос", ...)°

Във връзка с възкресението на Лазар Исус и образуващото се около него обкръжение се вижда все по-силно навън като едно цяло. Това показва едно разширено съзнание на Исус, което обхваща и кръга на учениците и по този начин прави плодоносна по-голяма социална среда. Сходно разширяване на съзнанието може да се прояви и днес при хора, наследници на Исус, когато те излъчват навън груповата си активност.

Следва пътя на страданието. С думите си главният свещеник прави връзка между това, което трябва да се случи с Исус и съдбата на народа (Йоан 11). В пророческото си виждане той възприема правилно, че Христос ще умре за всички. Но той интерпретира погрешно, че Христос ще причини вреда на народа, ако остане жив. Това изисква наличието на едно съзнание, което е в състояние да разбере процеси и връзки отвъд самото мислене, като това е способност, която трябва първо да се придобие. Това не е идентично с инстинктивно явяващите се образи. И най-дълбоките причини могат да се открият, да се разпаднат и да се създадат. Няма отрицателни или други мисли, които да се наслояват повече полусъзнателно, те не могат да се превърнат повече в проблемни структури, действащи в по-дълбоки, физически слоеве. Тази проблематика се решава и назад, когато човек проследи тези закони. Освобождава се пътят към едно свободно, творческо бъдеще.

Известно време преди миенето на краката привържениците на Христос са се споменавали като "овце" - Йоан 10, 11-18, както и самият Христос е споменат на друго място като "агне". Тук отново се набляга на наличната респ. открита отново откровеност на учениците - специално за това, което идва от Христос -, така както и същата връзка между Христос и Бога макар, че той може би е напълно съзрял, на едно определено ниво човек може да се почувства отново като с бяла риза, като дете. Действителният прогрес води - дори и отново да трябва да се преосмисля гордостта - повече към скромност, нараства прозрението, че всички хора имат значителна, но в края на краищата малка роля спрямо Бог. Тук може да се говори и за "смирение", но в един свободен и духовен смисъл, не в смисъл на раболепно държание спрямо земните авторитети, както това често води до недоразумение. Не случайно в същата глава Христос казва " Аз съм вратата". Този, който отвори същността си респ. сърцето си за Бог, за него той също е отворен като врата, която води до Бога, предпоставка за всичко останало.°°

"Овцете" се противопоставя на "козите" (напр. Матей 25:32-33).

Останалата част от Евангелието се отнася все повече към символични събития, където липсват по-подробни съпроводителни учения. Най-късно на това място можем да оставим настрана нагласените комерсиални "Всички-разбулващи-истории-за-Исус", в края на които ние все още не знаем нищо. Тук също могат да бъдат полезни някои външни познания, но решаващото може да се разкрие единствено само чрез медитативно разсъждение. За други това може да представлява само импулс за собствените опити за познание, и нито един свещеник или историк може да ни отмени това.

Миенето на краката се описва в текста на Библията Йоан 13, 1-20 - като пречистване . Тъй като по-късно подобни "езотерични" места едва ли са били разбрани, то те са оставени без цензура. Съответното лице е "напълно чисто", тоест не става въпрос за краката, а за символичното им отношение в целия човек. В различните култури онзи начин на мислене е било разпространено в аналогии. Същите функции могат да се намерят и в човешкия организъм, тоест в микро- и микрокосмоса, както и във външната природа, тоест в макрокосмоса. Краката символизират земното, тяхното движение следва волята. Дали външно човек ще "поеме" този или онзи път, изисква решение на волята. Пречистването на тази воля и нейните противоречащи се необикновени постъпки се проявява като съдържание на миенето на краката. Сравни също, че Исус придава в Матей 25, 31 и сл. по-висока стойност на Доброто Дело отколкото християнските неискрени признания.°

Първоначално това изживяване може да се опише така, че при вътрешното осмисляне на това дело може да настъпи такава чистота, така че сега всичко да се направлява по-пряко от самия вътрешен източник през различните слоеве на същността. Но това е първо волята. Чувстването и разпознаването ще се усъвършенстват едва в по-нататъшния процес така, че човек да може по-точно да си обясни защото на своите импулси. И Бог следва в нас реда, който на по-дълбоко ниво показва израстването на едно дете. Но това не означава, че тази част от развитието преминава напр. "без разум". Човешкото развитие на етичното чувство и на ясното познание е било и преди това силно насърчавано. Само по-нататъшното усъвършенстване в смисъла на Христос, както това сега става с волята, липсва още тук.

Друг вид изживяване на тази трудно описуема фаза би могло да се намира във връзка с осъзнаването на собственото съзнание респ. на погледа, с който "ангелите" респ. висшето Аз биха могли да наблюдават живота. (Наподобяващото на ангел) по-висше Аз може да се прояви сега още по-силно свързано с Христос и претърпява по-този начин определена промяна. Изживяванията с ангели са днес напълно обичайни в някои части на спиритуалните движения, докато християните въпреки Библията в повечето случаи се колебаят, дали изобщо има подобно нещо, да не говорим за въпроса, какво всъщност означава реално "собствения" или по-народному "ангел-спасителя" и как би могла да изглежда една такава връзка. Христос е този, който се грижи за оформената, лична същност на човека и за запазване на придобивките на човешкия живот при откриването за неличните светове на силите на "ангелите". И за Христос човекът, имал такива изживявания, далеч още не е съвършен. Още в Йоан 1 учениците придобиха първите впечатления в това. Някои от ориентираните спиритуално лица смятат, че по принцип става въпрос само за изживяването с ангел и след това да се отдръпнат от земното, но между другото изследването в тези области предпоставя изключително много създадена вече стабилност, ако не искаме да свършим в лабиринта на илюзиите; разбира се с тази фаза започва и истинската възможността за всеобхватно проникване на земното от разума. Като допирна точка ще споменем само, че Р. Щайнер като изследовател на разума приписва още много епохи на еволюцията на човека на земята, така както и много други насоки. Мисля, че тук не трябва да се подчертава, че и други практики като хипнотичното-спиритичното "викане на духовете" нямат абсолютно нищо общо с представеното тук архитипично основно изживяване на ангела. Между другото има много сериозни стремежи на хора да бъдат в контакт с ангелите в техния всекидневен живот.

При миенето на краката досега едва ли е направило впечатление, че онова място - напр. Йоан 12 - се намира в тясна връзка с това, как Мария от Витания символично миропомазва Исус и изсушава краката му с косите си. Как е представена тя тук - като човек сам за себе си или също като олицетворение на женските аспекти на Бога както те биха могли да бъдат приписани на други места на Мария, майката на Исус и Мария от Магдала - която вероятно не е идентична с Мария от Витания? Защо това става преди известното миене на краката? За първите - но във всеки случай противоречиви - признаци на феминистичната теология на изживяването има сигурно още неоткрити или само отчасти открити съкровища. "Последното миросване" напр. на католическата църква може да се разбере също като отзвук на това събитие.

Миенето на краката може да се разбере и като в служба на другия. Само чрез това миене на краката ставате "част от него" както казва Исус. В много отношения това подчертава широкото значение на тази стъпка. Тук се засяга преди всички онази сфера, която младите хора наричат така: той/тя "ходи с мен" Във всеки случай тик не става въпрос "да имаш просто някаква връзка", а "да бъдеш в (жива) връзка". Миенето на краката може да се разбере само като "стъпка напред". Външната проява на това действие няма никакво значение. Да се използват външните действия като нагледен пример и за вътрешни действия и процеси в човека според алхимичната практика, има смисъл, но само и с правилната вътрешна настройка към тях. Дори и вероятно правилната настройка на действащия свещник не би била достатъчна, необходимо е и самото лице, тъй като за него всъщност става въпрос. Това важи и за причастието - теолозите нямат единно мнение за неговите различни аспекти, до известна степен те дори имат право, но аспекта на съзнателната промяна на самото лице, за което всъщност погледнато директно става въпрос, не са оценили достатъчно нито католическата, нито евангелската църква.

Такава стъпка не приключва в повечето случаи с първото външно, медитационно изживяване или по време на сън. Битието на човека с всичките му способности и качества може да се разшири в много насоки, други стъпки могат да последват, да се застъпят с предните, но в известен смисъл новите качества ще бъдат завършени едва, когато се довърши предходното, върху което те се основават.

След миропомазването във Витания следва в Йоан 12 пристигането на Исус в Ерусалим като Месия. След миенето на краката в Йоан 13-17 се предават например оповестяването на предателството от Юда Исхариотски, прощалните речи и съкровената молитва на Исус.

Често теолозите смятат миенето на краката като символично действие, което сочи за приближаващото разпятие; или пример за служене с помощта на пречистващата Божия любов. То бе оповестено също и като пряко въздействащо деяние.

При пленяването в Йоан 18 – войниците буквално се отдръпват и падат – Христос показва, че не се намира под техен контрол. И въпреки това той доброволна се оставя в техни ръце.

"Бичуването" на Исус - Йоан 19, 1 - улучва гърба му. Средната сфера на човека, неговото чувство, силата му за преодоляване на страданието в емоционалното са качества, които могат да възникнат при медитационното разбиране, а не просто пасивно отчаяно страдание. И въпреки това всички християнски мистици, които доброволно или недоброволно изпитват това в същността си, разказват за болка. Но Христос не бяга изплашен и изпълнен със страх от тях, което сигурно - както един индийски майстор, владеещ Пратияхара, тоест потискането, отдръпването на сетивата - му е било възможно. Тук по скоро може да се предположи разширяване на съзнанието върху страданието на другите хора.

Тъй като бичуването е било обичайната минимална мярка за наказание при римляните, тълкуването на това понятие в смисъл на предхристиянските мистични култове застава тук на заден ход. Поставянето на венеца от тръни - Йоан 19, 2-3, едно от последващите понятия от тези мистерии, не е съставна част на обичайния римски репертоар.** Иронията тук може да се разпознае напълно ясно. Тръни вместо злато. И все пак остава въпросът, как се получава така, че войниците се позовават толкова точно на мистериозните традиции, макар и в момента те да не осъзнават. Макар и да са осъзнавали външната прилика - много от римските войници са били привърженици на такива култове - те не биха могли да редуцират във всеки случай Христос до познатия им начин на това преживяване.

Докато златната крона би била символ на господство - не непременно това трябва да се разбира погрешно - трънения венец при Христос е бил символ на един вид майсторство, без някаква валидност и значение в света. Като при това тръните са бодели главата. И тук трябва да се търси не само болката, а и силата да се преодолее цялото мислено отчаяние, от което няма и следа у Христос. Те се откриват само в момента, преди той окончателно да се е решил да не иска да остави "чашата". С бичуването и поставянето на трънения венец откриваме нещо загатнато, което в известен смисъл заменя миенето на краката, дори чувството и познанието - упорствайки на всички противодействия - изглеждат почти "свети".

Споменатата непрекъснато тенденция по време на нещо да се надминава себе си, ползва като сила отношението към нови движения като движения на мира, екологично движение, спиритуални стремежи, които искат да "излекуват земята".

Както и при "бичуването" при поставянето на "венеца от тръни" става въпрос за реакция, лоша имитация на това, което вече се е случило преди това. Действителният момент, когато се проявява как от положителното израства онова духовно отваряне, се намира в „прощалните слова" на Исус, напр. Йоан 13,31 - 17, и при срещата си с Пилат, напр. Йоан 19,5* (*"Ето, човека", което от медитационна гледна точка може да се прояви като предчувствие на Исус Христос като първообраз на избавения човек.) Не само миенето на краката и Тайната вечеря като такива, а и словата на Исус бяха дела.

Според тези познания би могло да има смисъл там, където става въпрос за "християнско освещаване или стъпки на развитието" да се вземат под внимание положителните основи.

**) В историята на религиите е имало фигура или шут, върху която респ. който се изливал гнева на народа. В Стария завет е имало изкупителна жертва, която е трябвало да изкупва греховете на народа (3 Мойсей 16:15). И в двата случая това е имало ефекта на символичен ритуал. Поради това традиционната теология се опитва да представи, че само Исус е могъл да бъде изкупителната жертва за всички. Въз основа на тези намеци за жертвоприносителните култове някои от критиците в теологията се обръщат със съмнение към мисълта за жертвоприношението. Това може да се смята за лекомислено - но както това бе описано по-горе, в историята се крие повече отколкото гледната точка на жертвоприношението. Става въпрос и за неговата цел.

Въпрос:
Мога ли да помоля* Бог - ако все още не осъзнавам това - да съжителствам мъдро с групировките, към които принадлежа, дори и това да изисква от мен да работя упорито върху мислите си?

Гледищата за разпъването на кръст и полагането в гроба на Исус са все още различни отколкото относно други моменти в неговия процес на развитие; от една страна това се дължи на приписаната им от църквата стойност, от друга страна на това, че тълкувателите искат да подредят всичко в съответната си мирогледна система. Напр. Йоан 19, 12-37.

Така гностичните стремежи на края на ранното християнство, искаха да се занимават с Христос. Но на тяхната старогръцка основа те обаче не можеха да се представят, че едно такова голямо светило може да бъде родено от жена и да умре. Това означава, че той е станал видим като ангел респ. както по-късно това бе приписано на някои източни майстори, е използвал само мнимо тяло, което не е било смъртно, а просто отново е изчезнало. Тъй като в тяхното учение земният живот и материята са важали като вечно зли, твърде далечна е била представата за тях, че едно такова същество е трябвало да мине през всички моменти на земния живот или даже да проникне със светлината си. Понятието "гностичен" се използва за разлика от апостолския гносис, като тази разлика бе призната дори и критика на сектите Ф. В. Хаак. Но в такива учения е имало най-различни преходи, напр. гностичното "евангелие на истината" признава, че Исус е бил разпънат на кръст.

Хората с материални или отблъскващи нагласи не са разпространявали само легенди, че Исус е бил извънбрачен син на римски войник, което при тогавашните морални представи е било нещо максимално унизително. Освен това се е спекулирало, че Исус не е бил умрял, а че за него са се полагали грижи респ. че е оздравял. И до днес има подобни опити, напр. да се свърже гробът на вероятно стар мъж на име Исус от Кашмир с библейския Исус. Поне още един друг, все още неоткрит европейски гроб на Исус се появява в модерната литература. Тук трябва да се прибави, че Исус или както също са го наричали Йеошуа, Йешуа, Йесат, не е било единствено по рода си име. И в апокрифите (неприети в библейския "канон" писания) се появяват още много различни Исуси. Исус Сирах, Исус бен Пандира...

Отчасти във връзка с такива тези са се появили противоречиви резултати от изследванията на туринския платно на Исус. Веднъж платното е съдържало прашец от времето и родината на Исус, после пък е произхождало от "Средновековието". Веднъж картинният отпечатък се е проявил изведнъж от силно енергичното излъчване, напр. чрез внезапно разтваряне, друг път следите от кръв върху него са били знак за това, че Исус все още е бил жив когато е бил свален от кръста. Новата научна преценка говори от друга страна за това, че платното е истинско и че изображението има необикновена причина на възникване. Това може да помогне на хората да напреднат в земния си разум към реалността на събитието около Христос (сравни забележките за пътя на ученика Тома в част 3, глава "Естествени науки и вярата в Бога"). При Лорбер само "расото от Трир" се смята за неистинско, това обаче с очевидната цел да се търси вярата дори и в същността и да не се прави зависима от такава смесица от изследвания, находки и теории за външни изкуствени произведения.

Както бе установено по-горе, често свидетелствата на мистиците са полезни, за да се доближим до въпроса за значението на предишните събития за настоящото развитие на човека и оттук на въпроса за техния характер. Колкото повече спиритуален опит има човек в тази насока, толкова повече той разбира. Възприятията на християнските мистици и стигматизираните - носителите на петте рани на разпнатия Христос - са отчасти сходни без никакъв контакт един към друг; те съдържат някои неизвестни в Библията подробности за преживяването на Исус, но са подобно в това от Франц фон Асиси до Патер Пио и Тереза фон Конесройт. Всички са били единодушни, че разпъването на кръст и смъртта на Христос са реални и са се отпечатали дълбоко в този свят и неочакваната или пък съзнателна връзка с това събитие може да преживее невъобразимо страдание, но също така и невъобразима, не спускаща надолу, а изтегляща всичко нагоре сила. На екзистенциалният, засягащ цялото същество характер на разпъването на кръст се доближава животът на такива изключителни личности отколкото засягащ само интелекта начин на действие. При темата живот и смърт става въпрос за нещо повече отколкото за отделни слоеве от същността, които участват общо тук, тук включително и "причинното" ниво на създаването на принципи и съдба. Дори и хора с не толкова ясно изразена мистична връзка към Бог могат да използват медитационно събитията като връзка с действителността, независимо от това, колко несъвършено е това. Чрез словото към разпънатия с него престъпник, че скоро той ще бъде заедно с него "в рая", Христос намеква, че е възможно и бързо разбиране на неговия път.

Още по-малко онези други теологии, в които се набляга основно напр. на това, че до смъртта си Исус остава верен на принципите си, дават достатъчно обяснение за мистични изживявания, както и за техните психически съпътстващи явления като белезите , глада и др., сравни напр. Турстон "физическите съпътстващи явления на мистиката" и "Хьохт "От Францискус през Патер Пио и Терезе Нойман", както и следващата глава.

Роберт Шелдрейк, биолог, който поради цялостните си основни идеи е станал известен в новите спиритуални движения, откри теорията на "морфогенетичното поле". Ако маймуни на един остров са развили дадено умение, то маймуните от същия вид на други отдалечени острови без някакъв външен контакт са развивали същото умение. В такъв случай би трябвало да съществува едно свръх случайно влияние чрез силово поле, което свързва животните от един и същи род. Когато авторът Руперт Шелдрейк запитал, дали би могъл да си представи, че напр. развитието на Исус до разпъването на кръст респ. възкресението би могло да излъчи такова силово поле върху цялото човечество, след учудващо размисляне той отговорил "Да, но тук би се предполагало наличието не на едно морфогенетично поле, а на спиритуално силово поле."

Това също не е "Божие доказателство", но някои нови научни течения представят вече по-добри възможности за сближаване с тези трудно разбираеми връзки, отколкото теолозите, които се придържат догматично към старите учения или просто не обясняват трудно разбираемите неща.

Дори и при разпъването на кръст се проявяват нотки - но без някаква идентичност с - древни инициативни ритуали. Кръстът респ. дървото, на който се обесва човека, се среща между другото на север - сравни митовете на Один, който е висял девет дена на едно дърво и през това време е изживял нещо висше. Мотивът на гроба като място за освещаване е било широко разпространено по времето на мегалита, в келтско време също и особено ярко изразено в пирамидната култура на Египет. Пирамидите, независимо от това дали са били погребално място - което не е доказано, тъй като надписа с името не е достатъчно доказателство - или не, те са били ползвани култово както и келтските гробни хълмове. Тъй като днес би бил необходим прегледът на прекалено много факти, няма да оспорваме тук това. На Р. Щайнер е направило впечатление, че и двете духовни течения на развитието, мотивът на кръста и на гроба при Христос се вливат отново един в друг.

Преизживяването на разпъването на кръст, респ. "Полунощ на душата", на "мистичната смърт", на преминаването през една безпомощност от всичко, към което човек би могъл да се придържа, което всички известни християнски мистици (напр. Майстор Екерхарт) са почувствали под една или друга форма, има определено сродство с върховното изживяване на йога, на Нирвикалпа самадхи респ. изживяването на пустотата на "нирвана". Християнската мистика донесе обаче изживяването, че в респ. зад тази празнота има отново "нещо", а именно Христос респ. Бог. Това, че е възможно преминаването на тази нирвана по индийския начин в нещо, което се намира зад това, ни показа Ауробиндо. По пътя на християнството може още от началния момент на религиозния път да има нещо от тази, намиращо се зад всичко изобилие, тъй като проникналото през земята същество Христос представлява връзката.

Създава се впечатлението на трудна промяна, когато някой като Ауробиндо се конфронтира със сили, сугериращи се с развитието на Христос, но я няма основата за това. Но това в никакъв случай не е нещо невъзможно, нека да си спомним само за случая на момчето-индус, което е нямало понятие от християнството, но поради своето интензивно вътрешно питане към Бог изведнъж е изживяло Христос, нещо което той по-късно преработило в книга (Издател Фризо Мелцер " Садху Сундар Сингх"). Дори и при хиндуистките упражнения тантра внезапно при хора, които повече са предполагали, че ще видят индийски божества, се е появявала визия за Христос. "Духът е там, където иска".

За утвърдена върху християнството като религиозна общност трудно използваема, но толкова по-интересна за други културни кръгове би могла да бъде идеята на Р. Щайнер да види в Христо слънчево същество, което в предхристиянско време е било добре познато на някои висши мъдреци; Виж глава "В началото бе словото..." в този текст и част 3, глава :Старият Завет и предхристиянските религии".

Преди 2000 години ние виждаме олицетворението на Христос на Земята като мащаб за преломна точка на световното развитие, поемайки я респ. човечеството върху себе си, приемайки я отново в живота си. Старите култове са отчасти дегенерирали, както по-късно и християнството става повърхностно, но изследването в такива насоки въпреки това би имало значение. Христос би се показал като нещо, което не помества понякога в отредената му роля като гарант на властта на една отделна религиозна общност. Същество, което олицетворява точно обновеното общо човешко, "новият Адам" на Голгота.

Докато при тази тема изследването на Рудолф Щайнер би могло да създаде впечатлението, че Христос се е занимавал само със съдбата на човечеството, а отделният човек е трябвало да преосмисли сам своята съдба, недвусмислено и разбираемо изживяване от много християни е това, че Христос може да помогне много индивидуално при преосмислянето на собствената съдба. Той може да доведе до преобразяване вместо до стопроцентово наслаждаване на всичко започнато - но не и без да се взема под внимание останалото човечество около този човек. Дори и силата на прощаването между хората е едно напълно реално изживяване, което принадлежи към специфично и същинско християнското. Вечните кръговрати напр. на насилие и насрещно насилие се обезсилват чрез това. Но това не е само учение за освобождаване от земните оплитания респ. неидентифициране с тях - в тази насока може да се установи прилика с учения като напр. тези на Буда. А напротив при една по-дълбока нагласа то е сила - която позволява тези оплитания да се решат отвътре и въпреки това да не се отдръпнат, както би било възможно; а едновременно с това да имат силата да останат в най-широк смисъл "на света" като "работник/чка в лозето".

Дори и на това претенциозно ниво човек явно не се влива като капка в океана. Не е ли достатъчно описано чрез онова внезапно изоставяне на изпаряващото се на хиляди частици лице, включително физическите и менталните части, като "разпъване на кръст" напр. в теософичната сфера и как Кастанеда описва нещо подобно от шаманската сфера без да използва понятието разпъване на кръст - което също представляват реални изживявания.

Това, че "последните неща в живота на Исус" се разработват толкова подробно в това произведение е свързано с това, че те са духовно пропити в много по-малка степен отколкото по-лесно разбираемите събития преди това, поради което са възникнали и голям брой заблуждаващи теории - които пък от своя страна се нуждаят от все повече опити да се изяснят и да проникнат и тук до едно непосредствено изживяване. Смъртта не трябва да бъде неправилно разбрана като най-важното в съществуването на Исус, както това се смята от определени теологични насоки, при които изглежда кръстът се намира в центъра на всички неща.°

Традиционната теология разбра, както и първите ученици на Исус след Разпятието и Възкресението, че голяма част от текстовете в Стария завет с всичките им подробности могат да се четат като загатване на по-късната история за страданията на Исус (Страстите Христови) и техния спасителен обрат (Лука 24:27; Псалми 22; Псалми 40:7 и сл..; Псалми 69:22; Исая 52:13-14 и 53; Захария12:10 и 13:1; Притчи 2:10-20; и др.) Дори и в преданията от годините на обучението на Исус са намерени различни намеци за по-късното Разпятие и Ръзкресение - които отчасти едва ли могат да бъдат разпознати като такива, и точно поради тази причина не могат да бъдат обяснени като по-късно допълнение. Между другото гръцкият философ Платон е предвещавал още преди приемането на християнството, че неговият идеал за съвършения справедлив човек на този свят ще свърши живота си разпънат на кръст (в Държавата II). Прави впечатление, че тези събития са направили изключително голямо впечатление на римляните (напр. Макавей 15:38). Въпреки забележително голямото значение на това жертвоприношение в общия библейски смисъл някои критични теолози не могат да разберат това. Още в началния период на Християнството различни групи са поели по стъпките, изминати преди тях от хората от техните редове, или по пътя, който е бил разбираем и понятен за тях, което от своя страна е довело до различни позиции и убеждения.

Въпрос:
Мога ли да помоля* Бог да ми помогне да преодолея старите духовни програми за старост, болест и смърт ?

Би било възможно да засегнем и други въпроси във връзка с разпъването на кръст. Това би бил и въпросът за празния гроб на Исус - Йоан 19, 38 - Йоан 20, 10. Вече бе споменато, че тук не става въпрос за лекуването на жив човек с билки. Никодим е приложил съвсем явно и съставни вещества за балсамиране и мумифициране. Че не става въпрос и за кражба на тленните останки - с погребение на друго място - което е напълно изключено за материално ограничения начин на виждане, ще стане ясно въз основа на находките при "Възкресението", които са описани в следващата глава. Всичко останало може да се види при работата на не съвсем обичайни въпроси:

Така напр. бихме могли да проучим въпроса, какво става изобщо при и след смъртта на човека и дали има определени разлики в това. Това е станало въз основа на религиозни откровения и предания, а също и въз основа на философски спекулации, с помощта на парапсихологични изследвания, на хуманистичната и трансперсонална психология, както и въз основа на клинични и индивидуални изживявания. (Напр. Елизабет Кюблер-Рос, ...)

В областта на медицината има не само разкази за дрогирани или мнимо мъртви, които са се връщали и са разказвали за изживяванията си в други сфери на съзнанието. Освен това има и отделни научни изследвания за това, че напр. в момента на смъртта става непрекъснато намаляване на теглото с около 21 гр. В антропософията и теософията се говори за отделянето на Аз респ. на духовната "същност" и на "астралното респ. емоционално тяло" заедно с "етерното респ. енергийното тяло" и фантома от физическото тяло, след което следва друго отдръпване на емоционалното ниво и след това в Аз респ. в менталното ниво и причинния свят, непрекъснато с по-висшата същност отгоре.

Особено при самоубийци се съобщава за пределно-научни и медиални изследвания, че за дълго време остават свързани към земното си обкръжение. Неприятните им спомени не са били в никакъв случай заличени, както те са си желаели.

Днешното знание би могло да допринесе много за това по време на живота да се занимаваме със запазващите се стойности в нашата същност, което напр. Библията винаги е препоръчвала. Който е живял предимно деструктивно, егоистично и алчно, ще получи проблеми поради този тази тежест и ще се ядосва за пропуснатото. Който вместо това е общувал внимателно с хората около себе си и е учил да уважава сътворението като част от самия себе си и е бил полезен, ще има добри изживявания въз основа на светлия си характер.

Освен това от хилядолетия насам до настоящето съществуват проверени от църквата съобщения за "неразлагаеми трупове", напр. и днес на Бернадета Субиру в Лурд. Освен това съществуват и много съобщения за "празни гробове". В такива случаи често се установява, че тези хора са водили живот, особено тясно свързан с Бог.

Като картина гробът показва фаза от пътя на Христос, последно преображение на - одухотворения вече в живота - труп на Исус от една страна и съответните събития на отделената от физическото съзнание духовна същност. Тук се оповестява създаването на цялостно "Нов Адам". Символично е също е, че според съответни предания "Адам и Ева" са били погребани под онова място на Голгота ("лобно място").

Все още неизчерпано е и значението на съобщението° в Йоан 20,11-18, според което Мария Магдалина открива първа празния гроб и разпознава Христос в един междинен стадий*. В духовна връзка тук тя сякаш символизира ролята на Ева. – *„Не се докосвай до мен, защото още не съм се възнесъл при Отца." Това е разлика в сравнение с по-късното появяване като възкръснал, когато напр. изрично разрешава на Тома да го докосне. Мъртвото тяло изглежда одухотворено по нов начин от Духа. Но преданията не съдържат абсолютно нищо за поддържане на спекулации относно грижите за оздравяването на Исус като ранен. Неговият външен вид е бил силно променен и релациите на Мария Магдалина в никакъв случай не сочат, че тези промени са се дължали на многото рани и белези, което би било очебийно. А и двете билкови субстанции, използвани от Никодим, са били недвусмислено подходящи и общоприети при балсамиране на мъртвите. Това, което се е случило тук, не се побира в класическия смисъл на схемата за живота и смъртта; както и в схемата на преди това известните и познати пределни изживявания между живота и смъртта. Това има значение за бъдещето, сравни "Откровението на Йоан".

Празният гроб и възкресението на Христос излагат съзнанието на много хора на едно максимално предизвикателство -напр. Йоан 20, 11 - Йоан 21. Техният опит, че хората трябва да умират и разбираемата тенденция да потиснат необяснимото, както и остарели - но преподавани в школите - едностранчиви материални начини на мислене за живота представляват едни от основните причини за това.

И все пак точно от редовете на отчасти материално мислещите историко-критични тълкуватели съществуват гласове, които установяват, че съобщенията за възкресението са най-добре засвидетелстваните разкази, по-добре доказани и от всички други съобщения за живота на Христос, тоест известия, които доказват появата на Христос на различни места в не винаги ясно разпознаем нов образ с някои нови качества и въпреки това същество, което може да се възприеме от обикновеното око на всеки един човек.

Всъщност от това трябва също да следва да приемем библейските описание, реалните процеси на преобразуване в - одухотворен от живота - трупа на Исус или/и в "тялото" на Исус след неговата смърт (дори "духовете" са по принцип невидими). В последствие на човешкото развитие разпадащите се състояния на съзнанието биха могли да загубят разделеността си. "Раздяла" е буквалното значение на думата "грях". Раздялата е била и раздяла на човека от Бог, от неговото начало. Така "Долното", тоест тялото, е могло да бъде прието отново в останалите сфери от същността на Христос. Сравни предната глава: "и гробът беше празен".

"След 3 дена ще построя отново този храм. Той обаче говореше за храма на тялото си": След предполагаемото и за други починали издигане на същността в други нива респ. в най-вътрешната част (сравни последната глава) би могло от там да се създадат отново слоевете на личността включително и физическото тяло - без "несъзнателни" сфери, тъй като поради липса на разделящи свойства всичко се подчинява на най-вътрешната част.

И според антропософските възгледи (Р. Щайнер) възраждащото се тяло на Христос е възродено отново като "Новия Адам" - 1. Коринтяни 15:45-47 и от тогава представлява за всички хора възможност за развитие (- така нар. телесно „фантомно тяло“ възникнало на духовно ниво, но потенциално оказващо въздействие върху телесното. Тук е налице връзка с преживяванията на мистиците на Христос в нас, който е обвързан с развитието на човека.) В теософските кръгове (А. Бейли наречено "Откровение " или "5 освещаване") възкресението на Исус се вижда като реално ново сътворение. Независимо от това колко неточно отчасти би могло да бъде теософското гледища, християнските теолози трябва във всеки случай да бъдат попитани, защо не са формирали такова - евентуално и по-правилни – представи, които биха могли да се справят поне с едно от днешното богато общо образувание. Колебанието на някои теолози да вземат изобщо насериозно възкресението в каквато и да е форма, не отговаря днес дори и на критерия за добро общо образование.

Срещащите се в различните религии под една или друга форма представи на реинкарнацията, тоест ново олицетворение на душата в ново тяло биха били една по-дълбока, несъвършена "октава" на новото възкресение, и не идентично с това. Ученията за предекзистенциално съществуване на душата преди оплождането и учението за новото олицетворение са били широко разпространение в ранното християнство, а според Руфинус дори и всеобщо разпространени. Интересно е, че след това те не са имали особена стойност. Това се приписва не само на обстоятелството, че хората е трябвало да се концентрират за известно време върху земния живот, - както пише Р. Щайнер - а и не само на евентуалните стремежи на жадни за власт папи да направят по този начин хората зависими чрез ограничеността на единия живот, както предполагат други спиритуални автори. Тук могат да се посочат и други показателни феномени. Най-важното е утвърждаването на мотива на възкресението в човека. Дори и на практика това да звучи като далечно бъдеще, реинкарнацията би приела в края на краищата характера на изпреварен от Христос процес. Възкръсналият Христос не е трябвало да се олицетворява веднага, за да може да се появи отново пред хората. Всъщност на критиката на много - не на всички - християнски групи за реинкарнационните учения трябва да се признае, че представата на консервативни "духовно-механични" закони на съдба, смърт и реинкарнация, поне когато става въпрос за самоцел, не отговарят на предварително изживяното от Христос. Но това не означава, че никога не би могло и не е имало реинкарнация. Много от по-ранните и днешни така наречени "реинкарнационни изживявания" - дори и не всички от тези изживявания да се основават на действителната реинкарнация, а често на определени други фактори - не могат просто да не се дискутират. Но точно в християнската сфера те се появяват, където се явят, особено като особени случаи, например като в случая на Йоан Кръстителя. Вместо да приеме функцията на Елия - както това се тълкува в повечето случаи - Исус е казал просто "той е". Това би била обаче ролята на изпратеното за особени задачи същество, за да помогне на хората, а не на принудителния кръговрат на пленените в колелото на ражданията. По-нататък в сферата на християнската мистика, и там, където реинкарнацията се потвърждава като факт (например при Лорбер), се набляга често на по-голямото значение на нови отвъдни пътища на обучение. Днес може да се научи невероятно много в един човешки живот. Реинкарнация към нормалното по-нататъшно развитие, евентуално с нови задачи по отношение на обкръжението, не би трябвало да има повече стария автоматичен характер според съответните изживявания - там, където се появява. Онези стари представа може би са били поводът за това, че реинкарнационните учения са станали особено подозрителни от гледна точка на християните, към това се прибавя и факта, че Бог и Христос не са били взети под внимание в реинкарнационните учения от друг произход. Това обаче не означава, че би било допустимо да гледаме на всички феномени, които днес се твърдят от другите религии предварително като на нерелевантни за християните. Физическо-душевно-духовна природа на човека е първоначално навсякъде еднаква и поради това всички могат да научат нещо благодарение на сравнения - без опасение за приравняване.

Относно ефекта на механичните представи за карма и реинкарнация бе писано вече в главата "Разпъването на кръст",

При ярко изразени личности днес може да се установи, че те, едва пораснали, не приличат сравнително на истинските си родители. Понякога те се явяват като че ли техният образ от друга респ. по-ранна култура дава по-силен отпечатък на сегашното им тяло отколкото това иначе е обичайно. Това би могло да е свързано с едно по-силно спрямо античността значение на душевно-духовното същество спрямо връзките към прадедите и наследените връзки. Р. Щайнер смята за връзка с делата на Христос.

Въпреки този феномен няма повод да се вижда едностранчиво наблягане на душевно-духовното в делата на Христос, а дългосрочно по-скоро импулс да се направят по-фини двете сфери и да се съгласуват отново. Духа, душата и тялото трябва да си пасват (което днес не винаги може да се открие). Пътят към възкресението не трябва да се разбира или описва само чрез т. нар. "безтелесна" духовна работа, а телесното става духовно и духовното става също телесно - той започва извън всякакво едностранно интелектуално нагаждане. Сравни напр. Лука 24:36-43.
Идеологията на унищожаване на многообразието на народите и др. в единно човечество се намира също далеч от този импулс, както и идеологията на дискриминираща всичко друго господстваща раса. Има части и едно цяло, което разбира се може да звучи, но днес нищо не се разбира от само себе си, всичко трябва да се отработи съзнателно.

Мотото на Христос е "Виж, за правя всичко ново". Макар и в края на краищата той да се обръща към същността на индивидуалността, където човек "не е нито евреин, нито грък ...", а само човек, се няма предвид все пак само единното човешко надсъзнание, а мисълта, че Бог мисли чрез индивидуалния човек респ. реализира. От самата индивидуалност човек може да създаде нови общности, които не произхождат от древните семейни, съсловни и др. връзки. При новите условия от духа може да останат и "стари", които от стари несъзнателни принуди са станали свободно решени връзки.

В този контекст е интересно, че съществуват нови стремежи, които не споделят повече като Христос общото предположение за естествената, принудителна смъртност на тялото.

Индийският философ и йога Ауробиндо е работил след преминаване на нирвана в сходна насока и е търсил да " донесе в земния живот суперментални, тоест надментални сили". Неговата спиритуална спътничка, "майка" Мира Алфанса бе в състояние с това да проникне слоевете на паметта на физическото тяло, напр. на клетките, които са свързани със старите програми на смъртта. Тя изживяваше това едновременно и като "работа по тялото на човечеството".°°

Тук може да се прибави и още един опит от нашето хилядолетие: Карл Великш, "В духовния огън на Бога". Като физически изключително чувствителен мистик той е чувствал, потвърдено от виденията, задачата, че материята на тялото също може да бъде превърната от Бог и че той е бил инструмент на това. Тъй като често се случва, че хората с изключителни "поставени отгоре задачи" напр, могат да мислят, че са единствените, докато самото разпределение на задачите от Бог е по-сложно, често се случва да ги окачествим като "фантазьори". Който има понятие от мистичните изживявания, може да осъзнае, че изживяванията имат реално значение въпреки възможните субективни съкращения. Това важи и за Великш.

„Immortality", безсмъртието се проповядва от специални нови спиритуално-терапевтични групи особено в САЩ. Прави се опит да се излекуват "представите за смъртността", освен това с помощта на дихателни техники като Rebirthing - за преработване на травмата от раждането - чрез здравословно хранене и др. се прави опит за принос в реалното удължаване на живота, на един изпълнен с положителност живот. Макар и Христос да се появява тук на периферията, там християни като мормонката Анелин Скарин е също известно име, която е писала за собствените си изживявания относно де/ и рематериализацията на тялото, тук на фона на тясната и връзка с Бог.

Други хора в медицинската сфера изследват хормонални методи за известно подмладяване. Това развитие съдържа изпълнени със смисъл мотиви. Те не могат да бъдат заподозрени като безумни.

Но във всеки случай трябва да се вземе под внимание, че по смисъла на Христос става въпрос за цялото човечество, а не за някакъв култ на тялото, който се наблюдава като най-висша и изолирана стойност на физическия живот. Както и не става въпрос за изолирано пресъживяване на клетките, а за общо лечение на тялото - включително и на органите, клетките и т. нат. - и спиритуалните сфери на човека. Важна за Христос е била и свободата да се живее, а не да съществува принуда за живот. Това не трябва да се допуска общо за тези стремежи, но те трябва да се упоменат като възможен източник на опасност при тази трудна цялостна промяна.

Силата на възнесението, изживяна с Христос, която я направи видима и задейства, изглежда представлява същинският "фермент" на едно хармонично развитие в тази насока. Много от това, което той предопредели само в основата си, все още не е разкрито. За това има смисъл, да се позоваваме в това съзнателно на него.

Предварителна забележка: На английски език понятията "възнесение" и "издигане" са идентични: Ascension. "Издигането" както се използва думата от модерните спиритуални стремежи респ. "лихтарбайтер" (светлинни работници), показва повече връзка към предната глава на възкресението; виж там.

Ако Исус Христос започва с 40 дена на уединеност в пустинята непосредствено преди започване на своята дейност като учител, то той завършва своята дейност на земята с 40 дена след Велик ден, през които той се явява на хората на различни отдалечени места.

След последната вечеря и разговор "ги изведе почти до Витания, вдигна ръце и ги благослови. И докато ги благославяше се отдели от тях и се възнесе в небето" - Лука 24, Марко16. "... той се издигна пред очите им към небето и облак го скри от погледите им... Те се взираха в небето, наблюдавайки как се възнася, когато до тях внезапно се изправиха двама мъже в бели дрехи ‘...Този Исус, който се възнесе на небето, отделяйки се от вас, ще се върне по същия начин, както го видяхте да се издига.‘ " (Деяния1). Очевидно учениците са правили съвсем ясно разлика между онези 40 дена, когато Христос внезапно се е появил между тях и след това изчезва, и времето след това, когато са се чувствали ведно с духа му, но без личното му присъствие.

Христос им е оповестил, че отива при Отца. Едва след възнесението за него се казва, той седи "отдясно на Отеца", тоест на едно ниво с Бог извън досегаемото от човека "отвъд". Тук се загатва точката, когато Христос действа универсално с Бог. Бог е: „Аз съм този, който Съм"; той е всемогъщ; и също така освобождаващ, жива отправна точка на всички сили и същества и едновременно с това за себе си, той е извън пространството и въпреки това вездесъщ, той е вечен и е скрита реалност във всяко време. Това не означава, че Христос се е превърнал в нищо, напротив той е сега навсякъде. Дори и онова преодоляване между човека и Бога чрез нагласата към Христос е можела да се изпита в живота - "Молете се на Отеца от мое име" (Йоан15,16). Това е независимо от съответните представи за събитията преди 2000 години реалност от особен вид.

Към същинските отношения на човека той съдържа отношенията на Христос. Всъщност точно с възнесението би трябвало да се утвърди това като импулс за учениците и в края на краищата за всички, което по време на живота на Христос е било заложено като възможност – така в главата за кръщенето в Йордан се обърна внимание на възможността за създаване на образа на Христос в човека. Тоест това, което Христос донесе респ. създаде, има сега по-разширен характер спрямо въздействието на онова върху човечеството, което е създал, който и да е човек. То е утвърдено в Бог, не само в едно "морфогенетично" поле - виж глава "Разпъването на кръст". Друг вид да се изрази това по-сходен начин, би било "Бог тегли всичко след себе си".

Павел е известен днес поради традиционните си нередности Независимо от това, че това често е било надценено поради едностранчивите тълкувания, неговите видения се смятат за истински. Той е бил в състояние да разпознае по свой начин, което се изразява в Евангелието на Йона и др., че значението на Христос е надминавало ролята за еврейството, че по-скоро еврейството е било избрано, за да стане за универсалния Христос изходна точка за приноса му за човека. По разбираеми причини това е била една от първите дискусии между учениците.

Църковните мнения клонят повече към това да приравняват църквата и "тялото на Христос", ако в широк смисъл в края на краищата към това се смята и останалото човечество. Антропософските изказвания виждат по-ясно човека като тялото на Христос. Теософските насоки, които не се основават само на християнска основа, виждат отчасти също значението на Христос за цялото човечество, дори и да го виждат почти само в ролята му на учител.

Модерните християнски групи на новото откровение, особено "Универсален живот" виждат днес ролята на Христос и за нечовешките същества - до извода, че останалата съдба на земята не се намира във властта на човека. Но тези, които не са на първо място част от проблема, а част от решението, ще получат сигурно ролята си, както бе споменато в спасителната проповед.°

И "Възнесението" може да придобие реално значение в рамките на потомството на Христос. Розенкройцерите напр. изживяват онова спускане на облака от небето в картини и съновидения. Еднократното или многократното изживяване от този вид не означава, че този човек е реализирал напълно такава стъпка в живота, както и при другите стъпки това означава първо, че това качество започва да действа по-силно в него.

С това не трябва да се пренебрегва, че също така са необходими технически разработки, напр. за смяна на вредната за живота атомна енергия, някои и други видове електромагнитно лъчение, ген техниката и др. технологии. Но и това може да стане само с помощта на друг разум. Ако споменатото израстване стане в едно по-обширно съзнание по смисъла на Христос, то това би трябвало да бъде и органично израстване, а не техническа манипулация. "Блаженството, спасението на душата" не може да стане насила чрез спиритуална "техника". Упражнения от различен вид се премахват в края на краищата, след като изпълнят ролята си, само това , което се е приспособило към нас, е важното в края на краищата. Абсолютно невъзможно е да се "консумира" Бог пасивно и отчасти несъзнателно с помощта на днешните електронни „Brain-Machines" (машини на мозъка) - а всъщност уреди за манипулиране на мозъка.

На първо място Христос е бил предаден на земята в своята специална роля, но също така е мислима и манифестацията в други нива и сфери на космоса. Сравни малко фантастичното писание „The Urantia Book"/ САЩ; което се споменава не като източник, а като идея;.неговата типична задача на много гъстата физическа земя не се оспорва тук. Виж също и книгите „Аналекта" 1 и 2. Отделни издания на "Аналекта" могат да се закупят при: Маг. Алоис Турнер Щаудах 103, 8230 Хартберг, Австрия.

Теолозите разглеждат приемането на Исус в „облака" на някои места в Стария завет (2 Мойсей 13:21 и 40:34). Те са преосмислили последващата радост на учениците като един значително нов изживян начин на присъствието на Христос, приеман от някои от тях като напълно реално, а други - като нещо субективно.

Преди разпъването на кръст Исус е оповестил, че с неговото отиване при Отеца на Светия дух, от Отеца ще дойде "утешителят", "духът на истината" - Йоан 14,15,16.

Около десет дена след възнесението първата общност в Йерусалим е събрана за молитва. "Внезапно от небето се разнесе звук, наподобяващ свистене на бурен вятър и изпълни цялата къща... Пред очите им се появи нещо, подобно на огнени езици, които се разделиха и се спуснаха върху всеки един от тях; Те всички се изпълниха със Светия Дух и започнаха да говорят на различни езици... - (Деяния 2). С такива думи не описва никой една изпълненост след молитвата. По-скоро тук намираме нотки от това в практикуването на Петдесетните общности и квакерите. Първото събитие по Петдесетница се присъединява като осезаем феномен към това, което тук бе описано в главата за възнесението, разпространението на въздействието на Христос върху учениците на Христос и тяхното обкръжение. По пътя на "изпращането" на духа на истината се съобщава също нещо от общото дело на Бог и Христос. В това отношение първата Петдесетница може да се смята като пръв знак на започващото "идване на Христос", или поне на неговото приближаване. И от тази гледна точка може да се очаква, че в съдържащото се в пророчествата "идване на Христос" се смята нещо друго отколкото второ олицетворение като човек.

Забележка: "Утешителят" респ. "духът на истината" строго взето не може да се сравнява със "Светия Дух" респ. "женския хипостаза на Светия Дух" виж при: "София".

- :Духът на истината" се появява като част, парче от самия Христос, което напомня на общността с него на неговите думи и дава сега възможност на учениците да продължат неговото дело на земята. От тогава по принцип не е повече сериозно религиозните и философски въпроси да се третират само в смисъла на една история на литературно възприемане и мисловна производна дума. За това е писано много. Тук играят роля други фактори, и в човека също и целта на този труд е на първо място те да се проверят и изпитат.

Наследството на Бога на сътворението, на Отеца в човека, доколкото той е "роден от Бог" - Ев. на Йоан 1 - става съзнателно приемане, предложено в живота на Исус и от събитието по Петдесетница наследството на Христос се утвърждава при останалите на земята, при тези, които го приемат.

- Светият Дух като "женското, майчиното" спиритуално-интелигентно качество на Бог и енергия бе открито на различни нива и форми на проявление още преди живота на Земята на Исус, така както извън човека, така и в неговото вдъхновяващо въздействие върху човека.

Действително съществуват връзки към "небесната мана" Изход, Второзаконие, Числа, Псалтир, Неемия, Йов, Йоан, Евреи, Откровение).

Не е и напълно погрешно, когато понятията "Дух на истината" и "Светият дух" се приравняват по отношение на практическите изживявания, както това често става. Все по-често става така, че Божиите сили действат съвместно и в края на краищата като едно цяло; така както и човекът, който първоначално е бил "сътворен като образ на Бога", може да направи опита за диференциране на съзнанието и след това отново на интегриране на неговата същност.

По този начин става действителен и общият живот на човечеството и земята, в който могат да се появят по едва установим начин, както тук се поглежда във връзка с Апокалипсиса на Йоан; без с това да се смята, че това бъдеще може да се нагоди изцяло на днешните представи.

"Светият дух" е не просто дух или дух на живота, животворна сила. Може да е целесъобразно да се проследи неговото вероятно постепенно появяване по пътя на Христос. Той се споменава във връзка със зачатието на Мария, тоест най-малко в смисъла на едно сътрудничество по отношение на едно отделно събитие.

Той може да бъде открит на онова място, когато лично присъстващият Христос във възкръсналото си тяло "духва" учениците и казва "Приемете Светия дух" (Йоан 20, 22) - който тук действа чрез него. Прочистването на тяхната възприятийна способност респ. в по-дълбок смисъл на тяхната съвест може да се сметне като предпоставка на отговорността, която им се предава респ. която те осъзнават: "Да прощават грехове или (да не правят) нищо". Тази съвест, която се вижда и от мистици като Й. Лорбер като въздействие на Светия дух, не е онази смес от повлияни биографично страхове, което често се бърка със съвестта, зад която понякога може да се крие и част от истинската съвест. Съвест в най-открития смисъл е също съзнателно вътрешно водене на отделния човек.

По време на първото събитие по Петдесетница Светият дух действа безлично, направо "космично", но по разнообразен начин в съответствие с различните възможности за превръщане на проникнатите от това или в съответствие на различните възможности на засегнатия респ. на света - да се уцелят точно болните точки, да се разтворят чрез това задължително поглеждане, и все по-добре да се разпознават съществени разлики и истини, са признаци на едно съзнание, което изглежда е насърчено от Светия Дух. Там където става по-малко въпрос за разплитане на обърканото, същата сила се проявява повече от креативно оформяща, общностно създаваща, усъвършенстваща - водеща към Бог.

Дори и 19 век със своите различни движения за възбуждане и ново откровение, както и 20 век може да отбележи при внимателно поглеждане винаги нови подтици на Светия Дух и неговото косвено въздействие. Изобщо може да се отбележи, че християнските импулси и Светият дух създават отдавна преходи , с които се занимава Апокалипсиса на Йоан, които се насочват към глобалното развитие.

В тези откъси от деянията на апостолите заедно с учениците Мария и другите жени респ. ученички са непрекъснато "обединени в молитвите и моленето". Ролята на жените - говорящи или като Павел "мълчащи", е била по различни причини незаменима. По чувство напр. те са били по-податливи на вините влияния и са могли да ги предадат вербално или невербално сигурно в самия кръг от ученици. И днес при всички събирания, и от духовен вид, може да се забележи разликата, когато в тях участват не само мъже, но и жени. Там където не става въпрос за някакво впечатляване, самото събиране може да протече по-вдъхновяващо и по-подклаждащо, разбира се при услови и на вътрешно участие в събитието. В областта на антропософията и на розенкройцерите Мария, майката на Исус, се смята дори като единствения източник, през който Светият дух е могъл да въздейства на учениците.

Феминистте теоложки са обърнали внимание на това, че Светият дух на тогавашния език е имал всъщност женската форма на думата "Светата жена-дух". Мария респ. София биха могли да се смятат евентуално като изразна форма, в която се влива Светият дух и приема образ, както и в символа на гълъба.

Докато във всеки от нас има нещо от делото на Христос, както това бе разяснено в предната глава, това може да бъде засилено отново само чрез Христос и Светия дух, и от словата му, но не само от тях.

Йоан 4: „... Повярвай ми, жено! - каза й Исус. - Идва времето, когато няма да е необходимо да сте на този хълм или в Ерусалим, за да се покланяте на Отца... Но идва времето - то вече е настъпило - когато истинските поклонници ще се покланят на Отца в дух и в истина. Именно такива хора Отец иска да му се покланят. Бог е дух и тези, които му се покланят, трябва да се покланят в дух и в истина.“ Това самоуверено спокойно държание от насоки на духовното християнство би могло да се устои от институциите само, ако биха имали смелостта да се обновят на базата на свободния християнин. Тъй като такива насоки на спиритуалното християнство са намалени до такава степен, че дори тяхното съдържание трудно би могло да се реконструира, църквата сами си е подкопала сама онази субстанция от собствена спиритуална традиция, която днес постепенно признава като вакуум. След като много отчасти доста съмнителни предложения на другите култури са се опитали да запълнят този вакуум, църквите търсят сега също изчезналата безследно спиритуална християнска практика.

Известният абат Йоахим де Фиоре (около 1100) говори за времето на Отеца – времето на законовата религия на Стария Завет –, както и за времето на Сина с църковно посредничене и пророкува трета „Епоха на Светия Дух" – Заглавие на книгата издателство "Турм" – , където в самия човек расте индивидуалната връзка към Бог. И също от това пророкуване, чието значение ние разпознаваме колкото по-дълго, толкова повече, са се влели пряко или непряко елементи в най-различните усилия, от Лутер през Маркс - до Хитлер, където не са били разбрани правилно и респ. с които се е злоупотребило. В повечето случаи от такива изопачавания се получава смислен първообраз.

Тук е уместна и забележка относно разграничаването между спиритуалност на Светия Дух и спиритическите практики. "Развълнуваността от Светия дух", в идеален случай съзнателното приемане на Светия дух, преминава през най-интимната същност на човека. Хипнозата респ. екзалтираните състояния на транса и "обезумялата" чрез намиращите се "отвъд" духове на умрелите тук не се състои, а да не говорим за "заклинание" Нито за засегнатите хора, нито за другите в кръга това изживяване не изисква сила както по време на спиритичния сеанс. Не се ограничава съзнанието, а се разширява. Така в самото обкръжение са възможни изключителни възприятия, но тогава съзнателно и без загуба на паметта.

Начинът, по който въздейства Светият Дух би бил съвместим както със медитационата тишина - която почти винаги липсва в западните църкви - така и с опитите да се постигне същото чрез повече и по-добра комуникация, което е особено добре разработено на Запад и особено в Америка. Ако тишината и комуникацията са в състояние да обединяват съдържанието и смисъла - това е шанс особено за манталитета в Средна Европа - , то това би могло да се разпознае особено ясно от Христос респ. Светия дух. В много случаи той олицетворява нещо трето отвъд източната или западната екстремност; но винаги само тогава, когато този стремеж не е егоистичен, тоест неетичен. Христос може да се представи само с правилно разбрана скромност, етика и смисъл, която той е дал на света в смисъла на една история на блаженството.

Светият дух не може да се замени изцяло от Христос респ. не може да се разглежда от неговите желания. Христос приписа на Светия дух качеството да "напомни на учениците си за всичко, което им е казал". Освен това той каза: "Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега. А когато дойде онзи, Духът на Истината, ще ви води в цялата истина".

Независимо от това, което се пречиства в насока към истината, би могло да се обедини със Светия дух в едно цяло на онези сили, които искат да спасят света.