Новия Завет описва директното вдъхновение на отделния вярващ, както и други дарове на Светия Дух като нещо важно, което се намира по принцип в същността на понятието християнин (сравни напр. 1. Кор. 14,26; Марк 16,17). Очевидно обаче пътищата към това са били усложнени. Но ние можем да се молим за Светия Дух.

Едновременно с петдесятните църкви напр. и католическата църква възприема тази възможност на произнесените послания. Тя прави обаче разлика между едно "всеобщо откровение" за всички с помощта на Библията и църковната служба от една страна - и мистичните "лични откровения" от друга страна. Последните се смятат и важат до известна степен като откровение на Светия Дух, доколкото те съдържат определен смисъл за съответното лице или неговото непосредствено обкръжение, но не се считат за задължителни и не се подкрепят особено. Особено в такива случаи се чувства и критичната реакция на тази църква, когато се съобщават пророчески*) послания, които според съдържанието си надминават личното и са насочени към църквата или човечеството; напр. в посланията на Мария и Христос. От времето на Папа Паул VI официално не се блокира печатът на такива издания от близки до църквата издателства. Но както и преди такива свидетелства отчасти се възпират, напр. от десетилетия 3 послание на Фатима. В такива случаи църквата си запазва правото на по-късно, окончателно мнение. Всички, дори и духовната конгрегация на вярващите са длъжни да съблюдават чрез по-обстойно изследване правото на изслушване респ. справедливо отношение в Кан. 844 §3. Кан. 220забранява освен това неправомерното оклеветяване независимо на когото и да било (което може да възникне при прекалено бързите обществени присъди).
В много други църкви тази сфера не играе голяма роля, респ. те не са успели да развият особена практика за отношение към това. От друга страна има много подобни явления и извън самите църкви. Общо възниква впечатлението, че Бог проявява интерес към това хората да се вдъхновяват отново и отново по този начин, да дори истински да се учат и да бъдат предупреждавани.

Отличителни признаци:
- Тук не става предимно въпрос, дали изобщо има вдъхновение, което се дължи на самостоятелно респ. масово внушение, на шизофрения или други психически явления. Който изследва без предразсъдъци такива феномени в християнството, ще забележи бързо, че в повечето случаи не са достатъчни подобни ограничени опити за обяснение. Едва след това познание започват всъщност действително интересните въпроси.
Има смисъл да се търси познанието, кое произхожда от духа на истината и кое не ; сравни 1 Йоан 4.1 Но това трябва да става с необходимата предпазливост и внимание. Дори погледнато от самата Библия не е ли било автоматично така, че свещениците са били в състояние да преценят тези откровения на духа само благодарение на теоретичните теологични преценки. Изключително малка част от тях могат да възприемат непосредствено, от кой дух идва послание, затова според Матей 7,15-20 пророческите дарби могат да се преценят според "плодовете" си. Тоест там, където те водят до Христос - напр. до така наречените "преживявания на покръстването" с последващата положителна промяна в живота, или пък до духовно респ. физическо лечение, между другото би било изключително проблематично да ги отхвърлим като неистински или даже като "идващи от дявола", тъй като те се случват по милост - Йоан 15,5: " отделени от Мене не можете да сторите нищо". Дори и ако поради това напр. възниква по-голяма любов към Христос и хората около нас, това е положителен знак. Сравни също и предупреждението от преценката в Матей 7.1; Матей 12,24-30 иИсторията на Апостолите 5,38-39. Дори и от морално-теологична гледна точка и според западните правни принципи би било неправилно да се осъжда в случай на съмнение.
- Друг отличителен знак може да е скромността, с която такива хора се представят, тъй като само там, където човек е "тих", той може да долавя Божият дух. Теологичните познания тук изобщо не представляват никакъв признак, често изборът е падал точно върху обикновени хора ("Лаически харизми"). Образованите могат това само, когато не са самомнителни респ. държат на своето, и така се числят въпреки това към онези "нищите по дух" според Матей 5,3 . (Напр. садукеите - рационалисти и материалисти - и фарисеите - доколкото в по-голямата си част са били вцепенени в познанието си за религията и разума - не принадлежат към "нищите по дух".)
- "За да живеете живота си достойно като хора и изпълнявате всеки ден вашите задължения, но и да отделите подобаващото място на Бог, Всевишния Отец, във вашия живот" (от Посланията на Мария към ясновидките от Гарабандал и на други места).
- Държание, изпълнено с любов по смисъла на етиката на Исус - виж Матей 7,12 - може и затова да е признак, защото човекът осъществява контакта с Духа чрез своята същност - която се намира над Разума - колкото повече тя създава хармония с такива божии способности като любовта. Етика обаче не означава тук примирението в общоприетите традиционни представи за набожни личности, например по отношение на облеклото, ходенето на църква и т. нат.
- допълнително към това като признак играе роля и свободата от външното духовно потисничество. Светият Дух е освободен от човешкото разграничение и за да се развива има нужда от свобода. Човек има своя собствена съвест, която не е идентична с нещо, което е външно възприето. Историята на Апостолите 5,29: "Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците". С това не се оспорва, че духовното придружаване продължава да има смисъл. Не всяко поколение трябва да започне от самото начало.
- Критерии като "Свръхестественост" са представлявали често обект на изследвания: напр. съпътстващи явление в някои случаи на т. нар. "екстаз" (не мигновен рефлекс, промяна на честотата на сърдечните съкращения, забавяне на пулса, повишаване на кръвното налягане - без никакви указания за манипулация или наркотици); или че лицето не могло да знае за съобщеното и т. нат. Това обаче не е определящо, тъй като Духа може да използва и "естествените" способности на човека.

Има много форми, по които може да бъде изразено посланието на Духа. Напр. "Вътрешното слово" при пълно съзнание - тоест това не трябва да се смесва с шизофреничните или хипнотичните видения. Рядко се взема под внимание изпадането в състояние, подобно на транс, където човекът се отдръпва на заден ход, но и тогава трябва да се прави разлика в зависимост от обстоятелствата (напр. вида на присъединяването респ. обвързаността към Бог), че не става въпрос за нормален транс, тоест чисто ограничаване на съзнанието - при което биха могли да настъпят много проблематични инспирации в духа на спиритизма, които въздействат омаломощаващо на участващите. Освен това се случва някои хора да преживеят нещо вътрешно като визия, светлина или идея, и след това да могат да го превърнат и опишат в думи. Освен това е възможно и директно писане, но при пълно съзнание, тоест трябва да се прави разлика между автоматичното писане при спиритизма, което става в състояние на транс.
Това, че "Светият дух" може да е въздействал под формата на послание, важи не само при директното обръщане от Духовния източник ("..."). Но дори и една мисъл, един разговор между хората или съчинение или книга могат да произхождат изцяло или отчасти от този вдъхновяващ извор, тъй като той може да стимулира човешката креативност както той иска. За Светия Дух изобщо сравни Йоан 3,8; Йоан14,26 и Главния текст от Пътищата на Христос.нет, Част 1, глава "Първото събитие по Петдесетница".
Относно пророчеството в по-тесен смисъл от визии на бъдещето виж съответната глава в Главния текст на пътищата на Христос. нет, Част 2, напр. глава "Как да се отнасяме към пророчествата"

*) Prophetie (Пророчество) - от гръцки език - означава първоначално знаци и указания от извънсетивната сфера, в християнски смисъл - от Бог респ. от Светия Дух. Инспирации (вдъхновения), под които често се разбират по-скоро "Бъдещите предсказания", са само специален случай. Тук са указани и някои места от Стария завет относно характера на пророчеството - разбира се като се вземе пред вид, че от онова време предпоставките за това са се променили напълно (начинът на пророчеството от онова време е било практически забравено до времето на Исус, и то е било отново събудено): Иоила 3,1-2; Aмос 3,7-8.